Великата ерес

Велики дела ни чакат, 

че за да изградим бъдещето си, 

трябва да  осмислим миналото си! 

Алтернативната археология прилага доказателства и факти, които официалната наука не предлага. Ако има информация за предците ни, то тя може да бъде открита, единствено в писменост стара, колкото „Черноморска Атлантида”. Тя е матрицата на културата, която пази тайните на Сътворението от митовете и легендите за Боговете на стария свят. Твоята кръв, читателю, е наследник на Великата деветка! 

Авторът няма причина да приеме напълно официалната наука за недосегаема и безспорна истина, тъй като е отворил очи и пробужда в себе си по- високо ниво на съзнание, а някой все още смята, че нашата възраст е 681г. Най- голямата измама в историята на България не е отхвърлена от обществото. Все още изучаваме алтернатива на истината за себе си, за семейството и всеки човек, с когото делим най- древната кръв на планетата.
 Авторът на "Великата деветка" е обещал пред себе си, семейството си и всеки човек, че единственият начин да се чувстваш свободен е да откриеш алтернативната история, археология, биология и генетика, астрономия, както и база данни за редица монументални обекти, които разкриват нашия древен произход. Мисията в тази насока, читателю, не е нещо, което може да се откупи от Вселенския разум. Извън материалния свят, ти си изправен пред избор, да бъдеш господар на Мрака или брат на Светлината. 
Нека да изложим всички доказателства и констатации, до които бунтарите на археологията са успяли да се доберат, за истинската алтернатива на историята на нацията  ни.
Можем да потърсим информация единствено от народната си памет.  Възрастните хора разказват митове и легенди, в които „през девет планини в десета” се срещали змейове, великани, самодиви, хали, караконджули, царе полубогове и магически предмети. Ами, ако дори 1% от истината за миналото ни се съдържа в тези предания на нашия древен езически фолклор. 
Празниците, които празнуваме са съобразени с поразителна точност към астрономическите явления през последните  50 000 години. Нима е възможно първоизточника на празниците да е свързан с почитане на определени  изминали съдбовни събития за човечеството. Защо, всъщност по целия свят празнуваме сходни празници?
Можем ли да разкрием тайните на древната цивилизация на траките или ще приемем публично разпространеното твърдение, че първите богове, които почитаме са взаимствани от татарските ханства, за което нямаме никакви същински доказателства?
На първо място, необходимо е да се уповем на безспорно доказателство, което не е част от археологията по своята същност, но представлява един независим източник на изчерпателна информация за нашия произход, а именно генетиката.Генетиката е приела, че първите хора еволюират в Африка, след което мигрират в Азия, откъдето се разселват по света. С течение на времето минават поколения и техните гени претърпяват определени мутации. За да проследи мутациите във времето и на географската карта, генетиката причислява гените на хората към т.нар. хаплогрупи, означавани с букви и цифри. Тоест всяка хаплогрупа изразява мутация на генома, която се е появила в даден отрязък от време на определена територия.

Сравнително отскоро в българската история започна да се дискутира въпроса за етногенезиса на съвременните българи. Фактически се доказа появата на генома възникнал на Балканите преди 17 000 години хаплогрупа I2.Старата теория на Златарски за ордата монголоидни тюрки, които се „вливат” в „морето от славяни” започна да дразни много нови изследователи поради наличието на няколко очевидни несъответствия, които произхождат от тази теория. Първият, който по моето знание би камбаната и изрази мнение, че прабългарите са с индо- ирански произход е Петър Добрев, отхвърлено сред университетските преподаватели в България, защото ако се дискутира сериозно, това би означавало не просто да се пренапишат учебниците, но и да се признаят пропуски, грешки или откровени фалшификации в българската историческа наука.

Интересно е също, че това важи и за Сърбия (в по-малка степен). J2 има най-висока стойност в Румъния. Тази група възниква в Месопотамия и понеже най-високата й концентрация в Европа е на Крит, може да се предположи, че е донесена в Европа от там. R1a и R1b бележат миграция на население от Азия през Кавказ и на север от Черно море към Европа. Това би обяснило по-високите стойности на хаплогрупите в Румъния и малко по-ниската стойност за България.

Как стои въпросът с България и Македония? В Македония се наблюдава по-висока стойност на група I1, но по-ниска на група I2a и I2b. Група I2а е много интересна и е ябълката на раздора, понеже тя е „Балканската” хаплогрупа, тоест който има повече I е по-балканец.

В крайна сметка, ако се връщаме назад във времето, всички идваме от едно място и дали сме дошли на Балканите от Кавказ и Средна Азия или от Африка и Мала Азия няма толкова голямо значение, когато говорим за периоди от преди 12 000 години.  Науката все още не е в състояние да каже със сигурност дали първите хора на Балканите са дошли от югоизток или от североизток. Въз основа на така изнесените данни ние можем да кажем – да, в България има население, което е мигрирало от Кавказ или Азия, но не можем да определим етническия състав на това население. Това, което можем да кажем, е че това население е индо- европейско, но кога е дошло тук и в състава на какви племена е трудно да се каже въз основа на хаплогрупите, без да знаем принадлежността на подгрупите.

В България днес има гени, които говорят за миграции и от североизток, и от югоизток, а има и хаплогрупи, които показват местна мутация на ДНК, станала на Балканския полуостров. Напомням обаче, че това се е случило преди няколко хиляди години.В индианците – коренното население на Америка – се откриват 5 митохондриалнихаплогрупи: A,B,C,D и Х, открита през 1997г. Предполага се, че хаплогрупа Х е занесена в Америка от европейци, просто защото липсват представители на тази група в Източна Азия, откъдето до скоро учените предполагаха, че е станало преселението към Америките. Друг интересен факт, е че група Х е открита сред баските (Испания), Финландия, Израел (сред друзите), Южен Сибир, Шотландия (о-ви Оркни), Грузия и ... България! Най-голяма е концентрацията сред грузинците и друзите. От индианците в Северна Америка тази група се среща сред представителите на навахо, якима (якама), нуу-чан-нулт, суикси и особено много сред оджибуей (чупеуа), ирокези и онейда.

На тази фактическа база, можем уверено да предположим действителната прилика на чергите ни с тези на индианците.

Можем дори смело да предположим, че има прилика между нашите и техните скални рисунки, но това е в рамките на една дълбока древност, която не можем да изследваме в дълбочина.

Преди  7600 години – над пет и половина хилядолетия преди Христа, се е появил Босфорът като проток.

Дотогава сушата е свързвала Европа и Азия. Черно море е било сладководно езеро, около което е процъфтявала високоразвита цивилизация. Разликата в нивото между Черно море и днешното Егейско море била 90-120 метра.                   

При поредното разтопяване на ледници преди 7600 г. водите на световния океан проправили път през сушата и нахлули в Черно море. Резултатът бил потоп, описан в не едно историческо и религиозно съчинение. Доказателствата за това са изложени в изследването на Уилям Райън и Уолтър Питман „Ноевият потоп“. 

Според теорията на д-р Раян, Черно море още не съществувало, но около мястото на най-дълбоката му точка имало сладководно езеро, по чиито брегове живеели хора. Около 8900 г. пр.Хр. Средиземно море трябва да е връхлетяло някогашното езеро, което днес все още може да се установи на дъното на Черно море, със сила двеста пъти по-голяма от тази на Ниагарския водопад.  

В продължение на две години в Черно море ежедневно се вливала около 16 кубични километра морска вода, така че морското равнище се покачвало с около 15 сантиметра на ден. При подобното на наводнение бедствие езерото се разширило за един ден с два километра. Оттук д-р Раян прави извода:

„От този ад би могъл да е възникнал библейският потоп.“

В Античността географското понятие Тракия обхваща територията от Карпатите на север до Черно море на изток, от р. Вардар на запад до Егейско море и части от северозападна Мала Азия на юг.

Eтнонимът „траки“ обозначава многобройното население, обитавало тези земи. Траките се определят като етно- културна общност, населявали в периода от средата на II хил. пр. Хр. до VI в. сл. Хр. областта от Балканския полуостров.
 Една от хипотезите за произхода на траките предполага, че са дошли от североизток около 1500 г. пр.н.е., смесвайки се със завареното пред- тракийско население, и по-късно са се обособили в отделни групи. Траките живеят на отделни племена, всяко от които се стреми да запази своята самостоятелност и да образува отделна държава. Първото голямо тракийско държавно обединение е Одриското царство, създадено в началото на 5 век пр.н.е. от Терес I. През 188 г. пр.н.е. край Кипсела траките разбиват войските на римския консул Манлий Вулзон, които се връщали от Галатия. Втора хипотеза на археолози твърди, че част от българските траките са дошли от североизток около 3500 г. пр.н.е. Според друга хипотеза, от Александър Фол, оформянето на тракийската етно- културна общност е резултат от вътрешни миграции т.е. защитава идеята, че траките са местно население. Всъщност Фол копира доказаната още от историка проф. Петър Детев хипотеза, че местната етно-културна общност се е оформяла от края на седмото хилядолетие преди Христа, когато са налични данни за най-старата европейска култура, създавана от палеобалканското население.

По- късно траките взимат участие във войните на страната на  Римската империя, като са описвани като войнствено племе. В ”Тивериополските мъченици” Теофилакт Охридски нарича българите „народ, непознаващ Христа” и „служещ на скитското безумие”, кланяйки се на слънцето, луната и други звезди, а даже принасяйки жертва на кучета. В същата работа е предаден и разговора между гъркът Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества–слънцето, луната и звездите. 
 „Сред племената като ден блестеше името Имен. Възглавяше го не елбир, а алп Боян – свръхбогатир. Родил се бе като звезда, от алпи – Слънце и Луна. И полунощните звезди му бяха братя и сестри.“ Този цитат е отново от Волжко- българската летопис. Боян е епитет на Сабазий, оглавил военоплеменен съюз от седем родствени племена дали началото на българския народ.

Според фактическите сведения, скитите били тракийски народи, българите изповядвали скитското заблуждение, та служели на месеца, на слънцето и на други звезди. С времето името продължило да се променя.

В книга I-ва на “География” Страбон обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците и траките са включени в етноса на скитите.

Стефан Византийски е още по ясен пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ.  В по-нови времена, българите са били многократно приравнявани ту със скити, ту със сармати.  

Според Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей: "Хората, който били скити, ромейте назовавали Българи"... През 10 век, Самуил и неговите войни, най-редовно са наричани ту скити, ту българи, като двете названия били синонимни. 

 За Роман Лакапин„Симеон е: „мизиец обладан от скитско безумие”.

Прокопий Кесарийски: "По-рано те се наричали и скити, понеже всички племена, които заемали тамошните области, изобщо се назовавали скитски, а някои се наричали савромати или меланхлени или другояче.”

Според  Херодот, другото име за племената на медите – било арии. Съдейки по всичко, арийци било и тяхното самоназвание. От друг откъс става ясно, че магитe са едно от шестте племена на Мидия.  Маги, са били наричани първоначално жреците в древна Мидия, където основната религия била "Седмобожието", сиреч мидийците, които са арийци изповядвали същото скитско заблуждение, като при българите и скитите, част от които всъщност били тракийски народи. Херодот представя и друга интересна информация, а именно, че знатните траки белязват телата си с татуировки. Това сведение е потвърдено от избражения по гръцки вази. А от добре запазени балсамирани тела на скитски царе става ясно, че скитите също са украсявали телата си с фигури на животни. В по-късни времена на тази традиция е сложен край с приемането на християнството.

Руският учен В. И. Абаев в своя труд "Культ семи богов у скифов" обръща внимание на факта, че броят на божествата у скитите е седем. Счита се, че това "седмобожие" най-рано се появява в религиозната композиция на индоиранците и от тях се предава, а понякога и се налага, на съседните народи. Ведийските арии имат седем водещи богове, известни като Адити.

Осетинците от Кавказ, преди да приемат мохамеданството, са имали религия, в която числото седем е играело особена роля. В зороастризма също има седем божества (Амеша Спента), а начело е Ахурамазда. Зороастрийската вяра, обаче, не е персийска, тя е създадена от мидиеца Зартош (Заратустра).

 Според Плиний Стари мидийците са деди на сарматите, а пък Прокопий определя сарматите като част от семейството на гетите. Благодарение на експанзията си на изток древни балкански племена са повлияли населението на Средна Азия още в дълбока древност. В случая със старите българи може да се говори за близост или дори идентичност на техните и арийско-иранските вярвания от най-древни времена. На тази близост с по-стария ирано-скитски-тракийски религиозно-култов кръг (VI - II век пр. н. е.), се задълбочава в присъствието на сасанидската иранска култура в пространствата, които обитават българите, на времето е обърнал внимание А. Протич.

При различни бедствия и войни тракийските племена са прекосявали Дунава и са търсели убежище при своите роднини скитите. С помощта на същите тези скити траките успяват да извоюват своята независимост през VII-ми век. Това става защото всички сродни племена се спояват в един здрав, братски съюз и по този начин създават държава способна да се противопостави успешно дори на силен и добре организиран противник каквато е била Източната Римска Империя.

 През V в. Херодот пише : „Траките след индийците са най-многобройните в света. Ако те бяха нещо общо и се управляваха само от един владетел, биха били непобедими и според мен най-могъщи от всички, които съществуват. Тъй като това обаче е невъзможно и със сигурност никога няма да бъде постигнато от тях, те са слаби. Във всяка отделна племенна област те носят отделно име, но нравите и обичаите им са едни и същи. Изключение от това правило правят само гетите, травсите и племената, които живеят на север от крестоните.”

Учени са установили, че през 3500 г.пр.н.е., макар и разположен в Северна Африка, Египет бил населен от бели групи жители от древните европейски типове: Средиземноморски, арийски и индоевропейски. Последната група прониква на тази територия като част от голяма вълна индоевропейски набези, започнали от 5600 пр.н.е.  
В ранно- християнските катакомби в с. Мурфатлар, Северна Добруджа са разчетени три прабългарски рунически надписа, два от които са посветени на Слънцето и Юпитер - Анишър (Янкул), а в третия се среща и думата ЕФЕ, което е обръщение към прабългарския бог Едфу - Слънцето. 

В документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред с това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел- Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното:

      “Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa)". Посоченото от арабския учен название е историческо достоверно. Означава Този, който е горе или Този, който е далече .

Йоан Екзарх в своя "Шестоднев" в "Слово за четвъртия ден", говорейки за българските "звездочетци", казва: "И сега има мнозина, които от опит са придобили знания в тази област и ги предават..." Точно затова на събора, който свиква българският цар Борил през 1211 г., са отправени анатеми, предпоследната от които гласи: "На онези, които се отдават на някакво влъхуване или обайване или чародеяние или прорицателство, анатема трижди!"       

Други сведения са за могъщата флота на Морските народи, които мигрират от Балканите и  заселват огромния брой бойци в Египет. Това се случва около 1100г.п.н.е. по време на управлението на Рамзес 3. 
Фараона бързо осъзнава, че са сериозна опасност за държавата му. Неизбежно се стига до въоръжен конфликт. Той трае дълго време и чак при фараона Меренпта. траките и пеласгите са спрени. Това става благодарение на тактиката на новия египетски владетел. Той позволява на част от преселниците да останат в земите на Египет и Либия, но при условие, че ще му помогнат да отблъсне останалите балкански племена.

Нека да разгледаме народните си предания, за които се доказа, че на 100% са наше наследство от прадедите ни траки.

В многобройни исторически извори се говори за поход на тракийски бог и обожествен цар към Индия, то значи става дума за реално събитие. Това е потвърдено от хидроними и ороними, свързващи Тракия и Индия, също и от паралелите между индийските е тракийските божества. За далечното пътешествие на тракийския бог свидетелстват Филострат,  Еврипид, Хигинис, Цицерон, Сенека, Аполодор, Овидий, Нонус, Плиний, Страбон. Луций Ариан разказва, че преди идването на Дионис в Индия, местното население било номади, които не познават града. Обличали се с кожи, ядели кора от дървета и сурово месо. Тракийския бог  им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да коват оръжие, дал им също  закони и религия, като разбира се поставил себе си начело на новия пантеон. Според Ариан, Дионис е основателят на древната индийска цивилизация. В “Същността на боговeте” Цицерон споменава, че на римляните са извести четири божества с името Дионис. Един Дионис е покорил Индия, друг е ходил до Египет и е наречен Озирис там, трети достига Иберия. Важно свидетелство за тракийското присъствие в древна Индия са и паралелите между писмеността на Мохенджо Даро и много по-старата писменост на Градешница, Караново, Винча, Вълчи Дол и т.н. Става дума за около 20 знака, което изключва напълно възможността за случайна прилика. Ще бъде коректно да спомене също, че свастиката, често използвана в Индия се среща много по-рано в Неолитната цивилизация на Варна. 
Днес, можем да подходим с известен скептицизъм, спрямо твърденията на всички съвременни исторически извори за тракийската култура и вярвания. Това е така, защото не може да наречем своя собствен божествен родоначалник с гръцко име. Това е доказателство, че археологията отново не използва богатия си арсенал от достоверни доказателства за изграждане на новата ни национална идентичност.
Ще обособим на кратко една алтернатива на езическата религия, която ръководела духовния живот  на Балканите в древността. 
Можем да стъпим на основната сходна информация от хрониките на чуждестранни автори, че траките вярвали в политеистичната доктрина"Седмобожие".
На първо място, главното божество, което траки и скити почитали била Богинята Майка. Тук е момента да се разгранича от останалите алтернативни историци, а именно въпросът със името на тази богиня. Сибила и Кибела са едно от най- разпространените предположения, но авторът се съмнява в тяхната достоверност. Напоследък е модерен метода на буквени размествания в гръцки имена, за да се доближи до някакво българско звучене. Такъв тип анализ се практикува, все още с името Тангра, който може да се преоразува и в "Гра-н-а-т... да добавим и една буква. Еврика! Значението на името е "Граната"!
Но, днес, авторът на Великата деветка не смятя да напасва доказателствата, спрямо твърденията си, напротив, точно обратното!

       Българските земи са люлката на цивилизацията на Европа, а може би и на цивилизования свят. Тук възникват първите градове и човешки организации по подобие на днешните държави. Това е така наречената „черноморска цивилизация”. Балканските народи вярвали в божества, в чест на които изграждали монументални култови скални съоръжения. Още от най- древни времена намираме доказателства за това, че са познавали астрономическите зависимости и събития.

    "Астрологията произхожда от първата култура, зачената е с първата раса, която е съществувала на Земята в предисторически времена.” П. Дънов

       Както начинът на живот, тъй и религията може да бъде мерило за културното положение на един народ. В старата религия на нашите стари, ние не виждаме оная грубост и онова дълбоко деморализирующе суеверие, както в религията на някои диви народи. Нашата стара религия не е изисквала никакви человечески жертви, каквито е изисквала религията на някои източни народи, нито пък обредите й са сеяли разврат, както религията образованите финикийци. Тъй също ние не виждаме, или много рядко, поклонение на идоли, но никак не и на человечески същества, каквито е дозволявала религията на старите перси, египтяни и римляни.

       Нашите прадеди са били многобожници, но не страстни идолопоклонници. Те са обожавали физическите явления, като са приписвали, че над всякое явление владее и управлява някой невидим дух; обожавали са някои видими небесни тела, като слънцето и месецът; давали са божески почести на някои вредителни животни, които са причинявали вреда на земледелието и скотовъдството. Те са вярвали, че всяко обществено или политическо явление, като война, умиране на владетел, болест, смърт, плодородие или неплодородие, благополучие или нещастие, радост или скръб и други - всичко произлиза, управлява се и зависи от някое невидимо същество, затова са принасяли жертвоприношения на това същество и молили му са се да бъде милостив към человека. Вярвали са, че над всякоя долина, над всякоя гора, над всякоя вода, над нивите и ливадите, над селото и къщата на всякой человек са бдели някои невидими свръхестествени, добри или зли духове и с жертвоприношения те се старали да ги умилостивят Много рядко са правили кипове или идоли, на които да се кланят и да отдават почести, като на самото божество. Не са имали такожде известни здания, в които да обитават само боговете. Боговете са били във вселената, която е окръжавала человека, и в самия человек.

 Преди Големия потоп, една конспиративна теория твърди, че се състоял унищожителен катаклизъм, предизвикан от световни войни на изчезнала цивилизация или от извънземни пришълци. Историята ни в тази междувездна битка започва да се разпростира след края на последната ледена епоха. Човешкият геном е привнесен от неизвестен източник,  за да израсне нов животински род – човекът. Предишните земни жители са погинали в невероятен катаклизъм, оставил единствено древни руини на територията по целия свят. Събитието е отбелязано най- точно в астрономическите свидетелства и древните мегалитни структури, наречени от историците светилища и храмове.

Според Фламарион (XIX век). „Небесната сфера е била съставена от народ, достигнал висока степен на цивилизацията си, народ който е живеел около точката на пресичане на паралела – 38 градуса северна ширина с меридиана – 68 градуса източна дължина. Граничи с провинция Балх.

Масонският философ Хол пише, че Школите на мистерията са създадени като тайни общества, за да предотвратят външна намеса, когато посветените се опитват да прехвърлят мост между материалния и духовния свят.

Той обяснява, че ,,когато нашата слънчева система започва да се заражда, духове на мъдри същества от други слънчеви системи идват при нас и ни учат на мъдрост, така че по рождение може би имаме правото на познание, което Бог дава на всички Свои създания. Точно тези умове - така се твърди - са основали Школите на мистерията на Древната мъдрост... Постепенно е настанало разделение между школите на мистериите. Устремът на жреците да разпространяват доктрините си в много случаи очевидно надвишава интелигентността им... Резултатът е, че тези нешлифовани умове, бавно печелещи властови позиции, стават най-малко способните да поддържат институцията... Така Школите на мистерията изчезват... докато колосални материални организации, вече нямащи никакъв контакт с божествения си източник, се лутат в кръгове, всекидневно все по-ангажиращи се в ритуали и символи, способността за чието тълкуване са изгубили."

По това време Балканския полуостров постепенно се отдалечавал от Екватора, като преди 8000 години се образувал Босфора, а водите на Средиземно море се вливали в сладководно езеро и образували съвременното Черно море. Този период астрономически се обособил чрез срещата на съзвездие Орион и зодиакалното съзвездие Лъв.

Предварителната ни оценка е, че България може да се окаже източникът на западната цивилизация”, твърди Робърт Бовал в предаването „Още от деня” по БНТ. Той дипломатично избегна няколкото опита на водещия Димитър Цонев да го вкара в антропологически и еволюционен спор. „Вие дарвинист ли сте? Вярвате ли, че сме произлезли от Космоса, че от там ни е дадена някаква частица”, интересуваше се Димитър Цонев. Ученият обаче така и не задоволи детското му любопитство и заключи:
 „По-интересно е, че праисторическият човек е бил силно свързан с природата, с небето. Понякога забравяме, че сме част от Вселената. Колкото повече се отдалечаваме от своята космическа същност, е по-зле за нас. Тези праотци са положили усилия да разместят скалите, да ги подредят по определен начин, видно е, че са имали интегрален подход към Вселената.” Бовал е автор на няколко сензационни книги.  Най-известните му книги са „Загадката Орион“, „Пазителят на сътворението“, „Египетският код“, „Талисман“ и други. Бовал става световноизвестен с революционната си теория за връзката между пирамидите в Гиза и трите звезди на съзвез дието Орион. Неговата теория дава тласък на успешното прилагане на археоастрономията в датирането на праисторически обекти и разкрива подробности за изумителните астрономически познания на техните строители. Би Би Си, National Geographic, Discovery Channel, History Channel, CNN и RAI 1 заснемат научнопопулярни поредици, свързани с неговите открития. Документалният филм, който ще се снима у нас, е с работно заглавие „По следите на древните“. През 2016 година Бовал посещава за няколко дни България и  посещава праисторически обекти, които са събудили интереса му. Обектите, които привличат неговия интерес са в района на праисторическите светилища на Белинташ, Татул и Харман Кая. 

Читателю, от древни времена съществува едно широко разпространено вярване в една висша сила, която се грижи за хармоничното развитие на живота във Вселената. Смята се, че на базата на математически хармонични конфигурации, може да се развива живота. Златното число Фи е основната движеща сила при формирането на всяка форма на живот на планетата. Тази движеща сила се смята за върховната богиня, която създава  и човека. Името на тази богиня е София. София я наричат и в Америка, и в Азия, и в Африка и в Европа. 
 София е езическа богиня на мъдростта. Митът стига до нас, благодарение на шумерски таблички, намерени сред пясъците на пустинята преди хиляди години. В гностичен мит за това как работи светът, София , женствената олицетворение на мъдростта, живее щастливо с духовете на светлината, в единния неограничен потенциал на блясъка на баща й, създаден от двойните сили на дълбочината и мълчанието. Тя е толкова замаяна от любовта към Творческия източник, че когато види блестяща блестяща светлина отдолу, тя се хвърля надолу в тъмнината, погрешно следвайки онова, което смята, че е блясък на баща й, заблудена от просто отражение. Там, в бездънен нереализиран потенциал на света, тя е в капан - отделена от светлината, духовната реализация на Гнозиса - познанието за трансцендентното единство. Там силите на подземния свят си проправят път с нея, като я използват, злоупотребяват и експлоатират, докато всичко, което знае, е тъга в борбата да се върне към светлината, която е загубила, но не е забравена. Тя ражда куп лоши момчета, полубогове, наречени архонти , включително най-лошото от тях, демиурга, който става създател на този свят, заразявайки го с гордост, невежество, страх и страст за власт и удоволствие. Но София остава присъстваща и в своята възраждаща сила тя носи велика красота и духовен потенциал в земното царство и неговите жители. Като свидетел на безотговорното творение на света от нейното мъртво потомство, София прикрива съзнанието в тялото на първия човек на демиурга , "Адам", и след това го въвежда в света като "Ева". И накрая, София се откъсва свободна и се издига обратно към истинската светлина на живота, като така леко повишава човечеството с нея. Но тя отказва да изостави тъжния свят на хората, така че тя се разделя, запазвайки част отдолу, винаги присъстваща и достъпна за просветлението на всички.
Легендата за София се пренася и в христианската религия като тя е представена като света мъченица,  отдадена изцяло в просветлението в христовата вяра и на своите дъщери Вяра, Надежда и Любов.Под нейна закрила, дъщерите изучавали пророческите и апостолските книги, Стремели се като майка си да проявяват ревност към богослужението и молитвите. Император Адриан научил за проповедите на сенейството и наредил те да бъдат разпитани. Тяхната житейска история и вярата им била причина да бъдат изтезавани и убити в двореца на владетеля, който лично издал заповедта, в своята ярост и неразбиране.
 Днес в центъра на столицата София се издига култова статуя на света София, но визуално е представен нейния оригинален езически образ, а не този на праведната светица. За съжаление, днес нямаме достатъчно публикувани научни сведения на български език за същността на божествения и облик, но в други части от света е основна тема на конспиративните теории, които посочват нейния образ като противоположност на Бога Демиург, чиято битка е в основата на дуалистичните учения.  Смята се, че женското хармонично начало на съществуване е изместено от мъжката войноственост, от гледна точка на полюсите на съзнанието на човечеството. Херметичните вярвания смятат, че това поведение е целта на Бога, който в момента господства над света, затова  животът ни се определя като Ада, който е на земята. Това е в основата на дуалистическата битка между Мрака и Светлината. Смята се, че този преход зависи от етапа на астрономическия преход, наречен Прецесия. Това е позицията на Земята спрямо Слънцето и зависи от промяната на дванадесетте зодиакални съзвездия, които влияят по различен начин върху нивото на човешкото съзнание. Това е главна причина за древните траки да градят светилищата си спрямо небесната конфигурация, тъй като са знаели, че "каквото горе, това и долу". Богинята- майка има своето планетарно изражение, а именно това е планетата Земя.

Няколко думи за Бога Демиург, като движеща сила за развитието на човечеството. Той е олицетворение на Слънцето. Неговата власт е безгранична и движи живота на земята. Неговото име е потвърдено в детайли от Херодот. Според него траките вярват в едно божество на мъртвите, което живее в един свят, където има в изобилие всички блага и където отиват умрелите, които са принадлежали на този мистичен кръг около владетеля, за да живеят фактически във вечно блаженство в един езически рай.  В сведенията на Херодот за Залмоксис има един момент, който заслужава особено внимание. Залмоксис е цар на гетите и поучава своите сънародници, като техен цар и жрец, че човек не умира, а след смъртта отива при бога, където има всичко в изобилие и продължава да живее там, т.е. при един бог на мъртвите и в един езически рай. Но очевидно този бог не е Залмоксис. В това време още Залмоксис е само човек. Залмоксис се мъчи за убеди сътрапезниците си в тази своя вяра. Но той успява в това едва когато умира и остава три години мъртъв и след това възкръсва. Връща се от света на мъртвите и убеждава сънародниците си, че това е наистина така. Постепенно царят-жрец Залмоксис заема мястото на бога, на който преди това е бил проповедник. Превръщането на царяжрец в бог наблюдаваме и при други тракийски легендарни владетели. Такъв е например случаят с Орфей. Неговият прадядо получил властта от самия Дионис и станал цар на траките, които живеели край Хелеспонта. Но когато внукът Орфей, цар и жрец на Дионис, бил убит от бакханките.Както се вижда от тези сведения, почерпани от един тракиец в най-югозападните части на Тракия, тук Платон придава на Залмоксис функции, които са доста различни от тези, които той има у Херодот, но които често се срещат при божества на мъртвите — функциите на здравеносно божество. Този, който може да отнеме живота, може и да го върне. У Платон Залмоксис е обаче с преобладаващи функции на бог на здравето. Кръгът около Залмоксис се е формирал като един мистичен орден от хора, които са вярвали в него и на които той е обещал безсмъртие. Другаде пък хората от неговия кръг смятат, че са получили дарбата да лекуват, както казва Сократ, чрез билки и чрез някакви припявания. Върху болния се упражнява въздействие по два пътя. От една страна, чрез лекарство, което е някаква билка, върху физиката му, от друга страна, чрез припяване, т.е. чрез някакви песни, които въздействат върху психиката му.

Теофилакт Охридски по тази тема: “.... когато тоя народ се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища. Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди". Маги или магове са били наричани жреците в древна Мидия, където основната религия е "Седмобожието". Тази религия (за българите) била основана върху вярата в седем бога-светила: Слънцето, Месечината и петте известни тогава планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, наричани  Седемте владетели на ефира. (При траките също са били почитани звездите изобразяващи “лирата на Орфей” – Плеядите - седемте звезди от съзвездието Орион, което се е смятало за съзвездие на Дионис.)  

           Според хората в древността звездите били китките в небето. Според тях всеки новороден човек си има звезда. При раждането на всеки се раждала и неговата звезда, която го водела и го пазела от злини. Когато паднела звезда означавало, че е починал човек. Малките звезди били на бедните хора, а големите били на богатите и светели по-силно. Вярата, че звездите бдят, за да се случва само добро родили различни народни вярвания:

- Билки, които се давали на тежко болен, се оставяли да пренощуват под звездите;
- Момите, когато топят китките си при обичай Ладуване, оставяли котела под звездите, за да предскажат бъдещето им;
- Семето, приготвено за сеитба, също се оставяло под звездите и тогава се хвърляло в земята;
- Прежда, с която ще се тече платното трябва да нощува под звездите, за да не се късат нишките;
- Когато захващали да перат дрехите си, оставяли коритото с натопеното пране под звездите и тогава до тях магиите не стигали.
Звездите на небето имат много имена – Зорница и Деница са две имена на една и съща звезда – Зорницата свети в зори, а Деницата през деня. Те никога не се срещали. Вечерница, Керванка (лъжи керван), Квачка, Кокошка, съзвездие Кумова слама, Опашата звезда.

        Дедите ни вярвали, че който можел да види звездите посред бял ден е много праведен. По звездите те гадаели кога е добре да се сее, да се жъне, да се коси... По тях познавали скоро ли ще дойде пролетта, лятото, зимата. Момите преди женитба изповядвали мечтите си пред звездите и вярвали, че те са чули копнежите им и ще ги осъществят. По звездите селянинът гадаел с точност каква ще бъде годината – дали ще е дъждовна или сушава. А Опашатата звезда винаги е изпращана от Господ за поличба – и за лошо, и за добро. Най-злокобната поличба била, че идела чума, холера или друга болест, която покосявала цели селища. По звездите древните хора разбирали кога е време за разлив на реките, а моряците се ориентирали по звездното небе.

        Най-­много песни и приказни истории са посветени на планетата Венера, която се вижда в небето рано сутрин. В нашия фолклор тя има няколко названия – Зорница, Зората, Овчарската звезда, Деница и Вечерница. Легендите разказват, че Зорница и Вечерница са сестри на слънцето и месеца. Зорница, която грее сутрин, е по­млада и по­красива. Затова слънцето я обича повече. А месецът предпочита Вечерницата. Луцифер е дума от латински произход, Lucifer, която буквално означава „носител на светлина“, „свет(л)оносец“ и от своя страна е превод от гръцката дума Εωσφόρος или Φώσφορος със същото значение. В древността гръцките имена Фосфорос и Еосфорос (Омир, Хезиод) и латинския буквален превод „Луцифер“ (Вергилий, Овидий) са били име на планетата Венера – Аврора – „ярка утринна звезда“ (зорница), „зорница“, която се обожествява. Тези имена са епитет и на Аполон, Диана и др. божества. Венера е втората по ред планета от Слънчевата система и носи името на богинята Венера от римската митология. Тя е земеподобна планета, много близка по големина и общи качества до Земята; понякога е наричана „планетата-сестра на Земята“. От всички планети в Слънчевата система Венера има най-малък орбитален ексцентрицитет, равен на 0,7% (нейната орбита е почти идеално кръгла). Тя прави една обиколка около Слънцето за 224,7 земни дни. Понеже Венера е по-близко до Слънцето спрямо Земята, тя винаги се наблюдава близко до него (най-голямата ѝ елонгация е 47,8°). На Земята тя може да се наблюдава само непосредствено преди изгрев и след залез. Обикновено тогава тя е най-яркото небесно тяло след Луната и Слънцето и затова понякога често е смятана за звезда и е наричана Зорница, Денница (Деница) и Вечерница. Венера е била известна на древните вавилонци (около 1600 г. пр.н.е.) и вероятно е била позната и в праисторически времена поради високата си яркост. Неин символ е стилизираният образ на огледалото на богинята Венера: окръжност с малък кръст отдолу (♀).Венера е най-яркото небесно светило на сутрешния и вечерния небосвод (изключвайки Слънцето и Луната) и е била известна още в праисторическите времена.

Учените отдавна са разкрили, че 12-те могили върху платото в археологическия резерват "Сборяново" повтарят разположението на звездите от съзвездието Орион. 

Според професор Диана Гергова, цитирана от “Стандарт”, племето на гетите, останките от чиято култура намираме днес в района на Свещарската гробница, са вярвали в това, че душата на човека е неразривно свързана с космоса. Връзката между Земята и звездите е свещена за древните траки. Тя е стигнала до нас чрез легендата за митичния Орфей, за когото преданието казва, че вече мъртъв е бил разчленен на парчета и всяка част от тялото му е хвърлена на различно място. Единствено лирата на певеца с божествен глас е била хвърлена цяла към небето. Великият Зевс уловил сладкогласния музикален инструмент и го запратил в космоса. От парчетата на Орфеевата лира Богът на древните създал съзвездието Орион. 

Над 50 000 мегалитни обекта се намират на територията на България. Оформените скали разкриват астрономически закономерности, които за местното население са имали и дълбок духовен смисъл.

 Думата “мегалити” идва от гръцки и означава “големи камъни”. По съвременната археологична терминология това са едри каменни блокове (с размери, сравними с човешкия ръст или по-големи), както и съоръжения, съставени от тях, датирани от новокаменната (неолит), меднокаменната (енеолит, халколит) и бронзовата епоха. Блоковете са грубо обработени и комбинирани само по силата на тежестта, без свързващ разтвор.Основният белег на мегалитните паметници е стремежът на древните строители не да иззидат съоръжението от относително дребни елементи, модули, а да сглобят съоръжението от колкото е възможно по-малък брой по-големи монолитни елементи, модули, подобно на едропанелните сгради от ХХ век. Мегалитните градежи по своята същност са едромодулни, докато другите древни строежи, които не се сглобяват от едри “панели”, а се зидат от многобройни относително малки модули по своята същина са дребномодулни. Засега все още преобладава схващането, че строителната култура е преживявала единен линеен процес на развитие от по- просто към по- сложно. Най- ранното, най-примитивното и най- пренебрежително възприемано днес стъпало от това единно развитие е мегалитната, едромодулната култура. Тя постепенно се усъвършенствала и се превърнала в дребномодулната култура, която господства и до днес. 

В рамките на огромен период през Старата ера по цялата земя се развиват в различни, често съседни, райони практически паралелно във времето и двата основни типа градежи, архитектурно мислене, култури или ако щете дори цивилизации- дребномодулната и едромодулната. Всяка по своите вътрешноприсъщи закони и без забележимо да си влияят! Дребномодулни култури са например древният Египет, Двуречието, древна Гърция, Харапската цивилизация по река Инд и др. Едромодулните (долменните) култури са съществували през същото това време в съседни райони - в Западна Европа и Атласките планини, в Тракия, в Кавказ, в Южна Индия, Индокитай, Индонезия, Южна Корея, Япония и др. Едва към края на Старата и началото на Новата ера се оказало, че едромодулният тип строежи вече не може да удовлетвори нарасналите потребности на обществата за големина, сложност и представителност. Той бил изоставен по целия свят, понеже изчерпал ограничените си възможности за развитие. Тогава бил заместен по целия свят от дребномодулния тип градеж, който вече се бил доказал като много по- гъвкав и перспективен. С други думи, едромодулната култура не е по- ранен етап от развитието на всеобщата култура, който по- късно се превръща в дребномодулната култура, а е втори, паралелен клон от цивилизацията, който е съществувал конкурентно, независимо и заедно с дребномодулната култура през цялата Стара ера, а през Новата ера бил заменен повсеместно от дребномодулната култура! Днешните земи на България са уникални от цивилизационно гледище поради съчетанието на няколко фактора - върху една и съща неголяма територия и при едно исторически документирано население от траки и прабългари, в един относително неголям интервал от време, по нашите земи преминават четири цивилизационни вълни, които са от два различни типа- древнотракийските паметници са от едромодулния, мегалитен, долменен тип, докато къснотракийските, елинистичните и римските паметници са от дребномодулния тип. Древните „мегалитни култури” са изградили част от тези съоръжения, като “астрономическа карта” с цел да следят измененията в космоса и  околната среда. В полза на това предположение е фактът, че тези съоръжения преобладават в райони с геоложки разломи или сеизмично нестабилни  територии.

Всички намерени досега мегалитни комплекси говорят за система от такива светилища- астрономически обсерватории.
Засега никой не знае от къде  тръгва това строителство, защо точно се прави и как точно са били подбирани свещените места.  Това, което ги отличава е, че за съграждането  им са били търсени и подбирани точно определени скални върхове, при които в днешно време, след замерване се доказва и повишена радиация.

Древният автор Дион Касий твърди, че според римляните в земите на гетите в Северна България имало една огромна  пещера, в която се скрили титаните, след поражението им. Античният географ Страбон също оставя описание, че битката се е разиграла в непосредствена близост до днешна Южна България.  Никой рационално мислещ човек не е очаквал, че старите разказват от уста на уста за древни Богове, великани, змейове, самодиви и приказни създания, които в действителност обитавали родните земи и предали своето наследство на хората през девет планини, в десета, където населението се стопява днес безвъзвратно. Но една невероятна легенда за великани се носи из кюстендилското село Пастух. Разказът е за скелет с гигантски размери, намерен при прокопаването на канал пред малък параклис в района. В храм Света Троица, изградена някога от впечатляващи стенописи, но няма запазени останки от създаването и през 16 век.. Възрастните разказват, че по земите на храма в миналото са бродили човеци с исполински ръст, някои ги наричат войни пеони. Неведнъж в района са намирани останки на хора, високи над два метра. Информацията не става публична, не се и търсят останки. Според някои сведения на хълма срещу село Пастух в периода IV-VI век е имало късно антично селище. Смята се, че именно въпросните пеони са живели по тези земи. По думите на местен пазач, когато се е копал и дълбокия канал от помпената станция, са открили кости от подбедрицата на много висок мъж. Най-вероятно той е бил член на тази общност. Изглежда тук е било гробището на обитателите на крепостта. Останките на гиганта продължават да са обвити в мистерия, но за местните те не са просто измислица. Все още не се знае произходът на тези земни жители и тяхната житейска история. Съществува сред елините легендата за титаните Атлас (Атлант) и Прометей, който бил наказан заради добрините си към хората, с разпъване на източния бряг на Черно море.

"... благодарение на наводнението се откриват дори и сега кости, каквито са присъщи на човешкото тяло, но по-големи от тях. Необикновената им големина явно показва, че те са принадлежали на чудовищни бойци," пише древният автор Гай Юлий Солин. Той живял през III век от новата ера и се смята от историците за надежден източник на информация.

Благодарение на известния траколог проф. Иван Маразов разчита древни текстове и разказва за титаничната битка, която се е състояла по нашите земи,  а обяснението му за тази насока е свързана с познаването на древния език. Названието Стара планина - "Хемус", освен тракийското Haimos (висока планина) - на старогр. е свързано и с думата "хем", означаваща кръв. С нея била обагрена планината по време на легендарните събития.  Участници в битката били титаните Атлас и Прометей - първият учител на хората, който им дал огъня, знанията, изкуствата и занаятите. Той ги предупредил за предстоящия потоп. Заради добрините си той бил наказан с разпъване на скала на източния бряг на Черно море.

Според изследователя Христо Смоленов самото име "титани" (ти-та-ан) означава "онези, които живеят на небето".

Според древните текстове другият титан, Атлас, наричан и Атлант, крепял на плещите си небесата. "На шумерски Ат-ла-ан-ти" означава "Пазител на небесните двери, върху когото тежат всички небеса", разтълкува името Смоленов. Най-древните митове за потопа и погълнатата от него цивилизация, която Платон нарича Атлантида, идват от шумерски текстове. 

Пещерата Магура в Белоградчик

Още преди 44 000 г.пр.н.е. на стените в пещерата „Магура” са изписани символите на създателя на човека. Древните от уста на уста предават вярването към една богиня „майка” и един бог „творец”. След това се явява и бога „Слънце”. В този откъс от земната история астрономически се намираме в ерата на съзвездие Телец. 22 000 години след това отново настъпва тази ера и отново в същата пещера са изписани познатите им знания за зодиака, за някакви антропоморфни форми на живот, за различни символи и ежедневни дейности. Заформят се първите човешки знания за астрономията. Сътворението на космическия ред е началото на времето. Тогава се ражда календара, според историческите извори. На Балканите има такъв календар, който се намира в пещера Магурата. Изображенията, датирани от девети – осми век преди Христа, според испански учени са на 9000 години, имат свои аналогии с рисунки от праисторически центрове в Италия.

   Иберийския полуостров и Предна Азия. Правени са с прилепно гуано, примесено с пещерна глина. Тази „боя“ е изиграла ролята на покритие, което е спряло разлагането на минералното вещество на стената – варовика. Там, където гуаното е паднало, е започнал процес на разлагане.

Според специалистите, рисунките са правени с пръсти по белите стени на пещерата на различна височина от пода и с различни размери. Преброени са 113 фигури, знаци и мъгляви изображения. 
Интригуващ прочит на рисунките в пещерата Магура предлага инж. Кирил Кирилов, изследовател и  член  на УС на Археологическото дружеството в Белоградчик. Разработен е каталог на всички рисунки, който ще позволи с абсолютна прецизност и научна точност те да бъдат сравнявани с други рисунки по света. Картата е разделена на четири реда. Рисунките са 1031 и трябва да се четат от дясно на ляво.  Това създава голяма база за сравнение между символите и дава възможност за техния пълен анализ. 

    Според инж. Кирил Кирилов, който не бил удовлетворен от предлагания до момента прочит на официалната наука, защото 90 % от рисунките са символи и не засягат примитивния бит на човечеството. Той доказва, че по света има много места – близо 2 400, които носят подобно име. И на всякъде думата „магура“ се използва за означаване на пещера, хълм или за вода, която извира. Само в България „Магура“ означава и трите – пещера, която се намира в хълм и от нея извира езеро. Друг интересен факт, е че там където има големи концентрации на името Магура по света – на пример в Индия, Южна Корея и Япония има божества с абсолютно същите характеристики като на „богинята майка“ от „Магура. Такова е положението в Южна Корея, където богинята се казва Маго. 

     А по източното крайбрежие на контената Австралия аборигените имат легенда за човека- гущер Магуар, който живеел в пещерите.и при необходимост излизал да помага на хората. 

Друг пример е Китай - богинята Магу, която е свързана с пещерите, с плодородието, дава познанието на желаещите да се посветят и е силно свързана със свещено езеро. Подобна легенда съществува и за пещерата Магура, преданието е записано преди 160 години в книгата „Българска етнография“. Според тази легенда в пещерата живеел змея, който взимал хора от местната общност, обучавал ги и ги връщал  на свой ред да обучават другите. „Тоест по света има твърде много съвпадения, както по звучене на името, така и по неговия смисъл, а най-накрая и подобни божества и същества, които са разпространени по света“, смята инж. Кирилов. 

    „Пещерата съхранява огромен брой  рисунки, всички от които са построени на основата на едни и същи елементи. Това е начин за изразяване, подобен на записването с букви - ползват се краен брой елементи с ясен смисъл, от които се изгражда всеки изказ в пещерата. Това прави рисунките от Магура системен запис, който е и най-пълният по рода си в света. Поради това, Магура следва да е първоизточникът, защото там се намира целият запис.“, коментира инж. Кирилов. Той подчертава, че всички аргументи водят до това, че пещерата  Магура представлява най- древната човешка библиотека и, че е служила като школа, от която са разпространявани преписи. Древните китайски хроники посочват за начало на собствения календар 2 336 или 2 396 г.пр.Хр., поради което номадските народи имали пряк контакт с Китай и неговата култура, също придобиват определени астрономически познания. В  Китай, мита за Пангу, дава най-пълната версия на китайския космогоничен мит. Познат ни е от паметниците, датирани около ІІІ в. Нищо чудно тогава, че едни учени се опитват да разглеждат този мит като много стар, други го смятат за относително късен, а трети въобще го свързват с чужда традиция, като твърдят, че китайците са го възприели от некитайските народности, населявали Южен Китай.

 Кирил Кирилов ни води в недостъпната за туристи галерия с над 700 праисторически рисунки. Тя е встрани от главния маршрут в пещерата „Магура” и се минава през тесен процеп. Нашият водач ни обяснява, че това е единствената галерия, в която няма следи от земетресения, единствената без проникване на вода и затова е без характерните пещерни образувания.

Според Кирилов тълкуването на рисунките само като култови и ловни сцени е твърде повърхностно. Става дума за много по-съществени събития от древността.

Инж. Кирил Кирилов: "Моето тълкувание е, че не става въпрос за ловна сцена, а за военна сцена от древността, при която са представени четири рода войски." Странно изображение на човешка фигура до жираф нашият водач тълкува като опит на древните обитатели на пещерата да се сравняват. Хората тогава трябва да са били високи близо 3 и половина - 4 метра, а такива са били атлантите, чиято цивилизация е изчезнала преди около 12 000 години. Най-сакралното място остава Слънчевата зала с изумителни изображения на положението на Земята спрямо слънцето в различни периоди на годината.

Инж. Кирил Кирилов: "Т.е. хората от онова време са знаели, че земята обикаля около слънцето обратно на часовниковата стрелка, което отговаря на действителността и също са знаели, че през зимата тя е най-близо, а през лятото се намира най-далече – това е наистина удивително!"

Едни от най-популярните изображения в Магурата са на животни - малко над 10 на брой. Някои от тях са доста странни за нашите географски ширини. Една от рисунките е на жираф. "Всъщност жирафи са обитавали територията на Европа до преди 12 000 г., до когато е продължил последния ледников период", смята Кирилов. По време на ледниковия период големи количества вода са били заключени в ледници и поради тази причина нивото на световния океан и моретата е било по-ниско, а на мястото на Средиземно море е съществувала сухопътна връзка между континентите. Средиземно море е започнало да се образува с разтопяването на тези ледници, някъде преди 12-13 000 години.

 Наличието на жирафи, както и други странни животни показва, че рисунките са по-стари от 12 000 г., казва Кирилов. По подобен начин в пещерата Шове в Южна Франция, където са открити едни от най-старите праисторически рисунки в света на около 32 000 г., се виждат лъвове и носорози, наред с мамути, коне и мечки. Предположенията на местните изследователи на Магурата са още по-интригуващи, когато се опитват да разчетат друго странно изображение - жираф и до него човешка фигура със същата височина. Това те тълкуват като опит древните обитатели на пещерата да се сравняват. "Хората тогава трябва да са били високи близо 3 и половина-4 метра, а такива са били атлантите, чиято цивилизация е изчезнала преди около 12 000 години", допуска Кирилов. Според него далеч по-загадъчни и съществени от ловните сцени са изображенията на мъжки и женски фигури с множество символи. Привидно сексуалните сцени, според Кирилов дават сведения и за нещо далеч по-важно - телесно и духовно посвещение на обикновения човек от по-висши същества. Напускаме пещерата „Магура” с усещането, че тази своеобразна библиотека крие още много тайни, които могат да променят представите ни за миналото, за историята и за живота.

Посоченото място за възникване на един от древните календари и факта, че българският е близък до китайския, но все още няма пълен аналог на себе си навеждат на мисълта, че неговите корени се приближават по историческо време до това на шумерите (2 300 г.пр.Хр.). Българският календар или може би метода за астрономически изчисления по-един или друг начин оказва влияние и на околните народи. В случая, не става въпрос под какво име българите, са били известни през тези далечни от нас векове.

Варненски халколитен некропол

Некрополът във Варна датира от медно- каменната епоха (енеолита), намира се на северния бряг  на Варненското езеро и има обща територия от над 15 000 кв. м, като разкопани и проучени са едва 7500 кв.м. Открити са 294 гробове, в които има множество артефакти и ценни археологически находки, които са ключово доказателство за богатата праистория на човека и по-конкретно на хората, живели по тези земи. Златните предмети са около 3000 на брой и с общо тегло над 6 килограма, датиращи от 5-тото хилядолетие пр. Хр. Особено значим факт е, че досега никъде по света не е открита подобна концентрация на златни изделия от тази епоха. Това най-старо обработено от човека злато в света дава повод на известния британски археолог Сър Колин Ренфрю да напише, че най-старото златно съкровище в света не е намерено в древните Шумер или Египет – предполагаемите родоначалници на човешката цивилизация, а тук на Балканите – на територията на днешна Варна. Това потвърждава теорията на учения, че праисторическите българи са владеели техниките на металообработването, а изработените от тях златни предмети удивляват със своята прецизна изработка, финес и детайлност, която ги свързва дори с еталоните при строежа на Египетските пирамиди. 

Един от най- забележителните гробове във Варненския халколитен некропол е гроб №43, който е проучен в края на 1974 г. и принадлежи на 40-50 годишен мъж от знатен произход, доказателство за което е голямото количество погребален инвентар. Открити са 1011 златни предмета с общо тегло от над 1.5 кг., включително златен скиптър – символ на върховната власт. Именно този гроб, заедно с открития скелет на погребания, е експониран във Варненския археологически музей. Материалът е подготвен със съдействието на Варненска туристическа камара. Сред най-богатите е гроб № 43, в който е открит скелет на 40 - 50 годишен мъж. В него са намерени  990 златни предмети.     Дрехите на погребания са били изключително богато украсени, а и предметите открити там дават основание да се предположи, че той е заемал високо място в обществото - може би вожд или жрец. В дясното си ръка, свита в лакътя той е държал жезъл, символ на властта. На шията е носил три наниза от 890 златни мъниста, тежащи 499 грама. Златни пластинки са украсявали дрехите, коленете и гърдите и (вероятно) диадемата около главата. От лявата страна на тялото е лежал лък, от който днес са останали само златните обковки. Освен тези царски знаци в същия гроб са открити и множество медни и каменни предмети - медна брадва, длето, шило, игла, кремъчни ножове и глинен съд.

Некрополът на Варна се оказва по- древен от пирамидите. Изграден преди 7 хиляди години, той е първото свидетелство за научна човешка мисъл на планетата. Невероятно, но цивилизацията, която е живяла по нашите земи е била запозната със златното сечение (фи) и числото Пи (3,14), отразяващо отношението между дължината на дадена окръжност и нейния диаметър. В един от гробовете, археолозите намират два златни бика с различни размери. По-малкият е с 45 точки, а по-големият има 56. Тези две числа, умножени по ръста на по-големия бик (58,17 мм), се получава... височината на Великата Хеопсова пирамида – 146,5 метра. Друг факт, възбуждащ изключителен интерес е, че царският лакът, който бил използван като мерна единица от строителите на египетските пирамиди е заложен като еталон в артефактите от Варненското съкровище. Открита е керамична купа със златни инкрустации и диаметър, с абсолютна точност, равен на един царски лакът или 52,36 см. Тайнствените златни плочки също са много интересни – ако се прокара диагонал между вътрешните дупки се получават точно 58 градуса – ъгълът в основата на Великата пирамида. Д-р Джон Чапман, от международния екип, който изследва находките казва, че Варненският некропол е много, много по-древен от пирамидите и Стоунхендж. Стоунхендж е от преди 5000 години, а египетските пирамиди са на 6000, докато културата „Варна” е на 7000 години.
  “Златото oт Варненския халколитен некропол има около 50 изложби по света – обиколило е Япония, два пъти Франция, показвано е в три града в Германия, в Англия, САЩ, Канада, Йерусалим, Санкт Петербург.”

Омуртаговата могила

Откритията в Омуртаговата могила датирана от 7000 до 8000г.пр.Хр. Владетелят Севт Трети, който завладял Южна Тракия 341г.пр.н.е., бил намерен в могила Голяма Косматка, южно от град Шипка, България. На 21 септември 2004 г. д-р Георги Китов открива една от най-величествените и богати тракийски гробници с изцяло запазен гроб на тракийски владетел, погребан със своя кон. Гробното подмогилно съоръжение е едно от най-големите по размер в „Долината на тракийските владетели“ и едно от значимите археологически открития на територията на България.  Градежът на гробницата е датиран от V век пр. Хр. и се състои от 3 камери и коридор с обща дължина 26 м. Първото помещение е правоъгълно и в него е намерен скелет на кон. Второто помещение е с кръгла форма и с куполен покрив висок 450 см. На входа на това помещение се намира мраморна врата с човешки изображения. Третото помещение представлява монолитен гранитен блок – саркофаг с тегло около 60 тона. В него с голяма прецизност е издълбано помещение, в което се намира и каменното легло на тракийския владетел погребан тук. В саркофага са открити над 20 златни предмета (произведения на тракийското изкуство) с висока художествена стойност – златен венец с дъбовилиста и жълъди, киликс и фиал и каничка, златна апликация за конска амуниция с глави на елени, глава на богиня, както и бронзови съдове. Не по-малко ценни са железният меч със златна апликация, шлем, както и други оръжия. Особен интерес представлява бронзовата глава на брадат мъж в естествена големина, с очи от полускъпоценни камъни. Мащабите на гробницата и огромната стойност на скъпоценните предмети открити в нея доказват, че тук е погребан голям тракийски владетел. Надписи по предпазното въоръжение показват, че името на владетеля е Севт, предполага се че става дума за един от най-могъщите одриски династи Севт III, владетелят на Одриското царство с главен център – Севтополис. Предполага се, че съоръжението е използвано повече от век като храм в който са извършвани Орфически мистерии.

Пещерата Утробата край село Ненково

Според учените пещерите утроби датират още от Каменно-медната епоха, в IV хилядолетие пр. Хр. Изграждането им е свързано с култа към женското плодородие. 

Дълги години археолозите търсят пещери-утроби, споменати от древногръцките автори. Според повечето писмени извори от древността се споменава, че това са храмове на Богинята-майка. Култът се свързва с т. нар. хиерогамия – вярата, че за да започне Новата година според религиозната концепция на древните траки царят-жрец трябва символично да умре и да се прероди. За хората, населявали българските земи от древни времена животът се ражда от любовта между Майката Земя и Богът Слънце. Затова в различни краища има толкова огромни каменни паметници, символизиращи женска утроба. Обикновено слънчев лъч минава през тях в точно определени дни на годината, каквито са равноденствията и слънцестоенето. Изненадата идва още на входа, защото няма как да не се забележи, че той е оформен като вагина. Навътре се влиза в пещера с дълбочина 22 метра. Вече е доказано, че първоначално кухината е била карстова и дълбока едва 16 метра, а човешката ръка я е продължила и издялала във вид на женска утроба, по стените на която непрекъснато се стича вода. Във вътрешния южен край на пещерата е издълбан олтар, символизиращ матката. Точно по обед през нарочно изсечен процеп на тавана във вътрешността прониква слънчев лъч, който докосва пода. Образува се идеално оформен слънчев фалос, който постепенно се увеличава и устремява към олтара матка. Но само през определено време на годината, когато слънцето се намира ниско на север, той може да е достатъчно дълъг, за да оплоди символично утробата. През август, когато пещерата е проучена за първи път, лъчът е бил около 2 метра. През февруари или началото на март обаче слънцето минава на такова ниво, че лъчът се уголемява до 22 метра и влиза точно в дупката на олтара. Там слънчевият фалос се задържа с леко трептене минута-две. Това невероятно явление символизира оплождане. То може да се види само веднъж в годината, точно в 12 часа. Вървейки от изток на запад, слънцето постепенно влиза в малкия скален процеп под формата на продълговат лъч. Колкото повече заревото отива на запад, толкова повече лъчът се увеличава.

Писмеността от Първомай

Най-старите засега открити археологически находки у нас датират цивилизация на високо ниво отпреди 7-8 хиляди години – далече преди шумерската и египетската. Заслужава си да се спомене и това, че най-ранната писменост в цял свят е изобретена не в Месопотамия, или страната на пирамидите - Египет, а тук, на наша територия.  Знаците по керамиката от Градешница, Караново, Хотница и други места предхождат шумерския клинопис и египетските йероглифи с около 1000-2000 години и са ярко свидетелство за невероятните способности на предците ни. Недалеч от Първомай, г-н Паун Ташев открива древен паметник създаден от дедите ни в дълбока древност. По-късно г-н Ташев обръща вниманието на Сребрин Сребрев, Йордан Стайков и Мартин Константинов на скалата със странни знаци и така камъчето се търкулва по склона. Йордан Стайков е първия, който прави опит за дешифровка на надписа от местност край Първомай. Г-н Стайков намира прилики с йероглифите от Стария Египет. Не може да се отрече, че действително се наблюдава близост във формите. Имаме дори пълно съвпадение в някои случаи. Трябва да се добави и това, че в нашите земи са откривани египетски артефакти, а имаме също сведенията на Херодот и Йордан за идване на египтяни в Тракия, т.е. г-н Стайков има основание да търси връзка със страната на пирамидите. 

Артефактите от Плиска

В учебниците по история се казва, че на около 29 км от Шумен и само на 2 км от съвременния град Плиска се намират останките от първата българска столица на Първата българска държава в периода от 681 до 893 г. Националният историко- археологически резерват „Плиска” е обявен за археологически паметник на културата с национално значение с брой 46 на Държавен вестник от 1970 г.

Името е гръкоезичен превод на автентичното прабългарско название от VIII-IX в., записано във византийските съчинения от X-XI в. като Pliskouba и Pliskoba. В района на Кавказ и степите на Източна Европа и може да се преведе аналогично „слънчевият град“ или „блестящ, бял град“. Сведения за създаването на столицата при хан Аспарух се съдържат в т. нар. Български апокрифен летопис: „Онь (Испор цар) съзыда в Плюска град...“. Творбата възниква през периода на византийското робство в България. Известен е само в един препис под заглавие: “Сказание на пророк Исая, как бе възнесен от ангела до седмото небе.” По-голямата част от апокрифа има летописна форма и легендарно- историческо съдържание. Текста се намира в сборник от ХVІв., който се съхранява в Държавен исторически музей – Москва, сбирката на А. И. Хлудов, № 123, л.400б-403а. Смята се за свещенна книга на богомилството, която е преведена на руски от гръцки препис, което е причина, като исторически документ, той има минимална стойност. 

Най- ранният автентичен документ за столицата е т. нар. „гръкоезичен” надпис (821 -822 г.), изсечен върху знаменитата Чаталарска колона, намерена на средновековен кръстопът северозападно от днешното село Хан Крум през 1905 г. В неговия текст се споменава изрично като постоянна владетелска резиденция на Омуртаг (814 – 830), но в текста не пише „хан”. 

Първото споменаване от източници на събития в Плиска е за 763 – 764 г., а последните споменати събития са от 1087 – 1088 г.

Когато един сериозен конспиратор се опитва да отрече автентичността на цялата официална българска история, записана в учебниците, трябва да чуе версията за Плиска. Тук се пропуква цялата фасада на цялата история на България.

В такъв момент, като този, в който се разкрива, че на Балканите се намират най- старите открити археологически находки в света, а тази фалшификация звучи като лошо скроена шега, подменило цялото ни културно наследство. Дори преди разкритията за траките, дори преди откритието на златните съкровища, дори самия факт, че такава история е хрумнала на някого, дори тогава версията за прабългари няма абсолютно никаква научна обосновка. 

В Националния исторически музей присъства един от най-интересните паметници на средновековната българска култура - слънчев каменен часовник. Експонатът е открит през 2008 г. в една от крепостите на Провадийското плато, служеща за пряка защита на древната столица Плиска. Паметникът представлява композиция от врязан полукръг върху каменен блок, разделен на десет равни части плюс две по-малки, бележещи неговото начало и неговия край. Всяка част е отбелязана с буква от гръцката азбука -„А" (алфа), „В" (бета), "Г" (гама) и т. н.

В Плиска са намерени и оловни печати с изображение на раннобългарски владетел от езическата епоха, с корона на главата и огърлица на гърдите. Макар и трудно, но знаците и символите върху короната и огърлицата могат да се определят - трилистници на короната и слънца и месечинки по огърлицата. 
Едно интересно разкритие от последните години е приликата на текста в розетата от Плиска с линеарното писмо на най- древните народи в света.

Учени тълкуват менхирите- девташи като много стари праисторически паметници, подобни на западноевропейските менхири, с което всъщност ги извеждат поне от ІІ–ІІІ хил .пр. Хр.  По-късно К. Шкорпил променя мнението си и ги обявява за раннобългарски паметници от VІ– VІІІ в. Той отбелязва, че под камъните не са открити следи от погребения и затова предполага, че девташларите са служили за събрания с ограничен кръг участници, а седналият на престола, обърнат към цялата група, бил „председател“. Според Рашо Рашев девташларите са мегалитни паметници на българската езическа култура (Рашев 1992: 5–31). Те са поменални езически съоръжения и имат връзка с обичаи и обреди на прабългарската столична аристокрация от VII–IX в. Менхирите по нашите земи са регистрирани от края на 19 век от К. Иречек, К. Шкорпил в Северна България, около Плиска, където е основното им находище (около 700). Те са обединени в неподредени и подредени групи. Г. Бончев в 1901 г. споменава 2 индивидуални до с. Овчарово в Сакар планина, от които до днес е оцелял само единият. Един нещастен самотен менхир днес лежи захвърлен пред входа на Хасковския музей, безименен – нито има обяснителен надпис, нито в музея някой може да обясни откъде е довлечен и защо. Може би е вторият от с. Овчарово? Шкорпил описва побитите каменни блокове край Плиска и ги означава с извъннаучното наименование „девташлари” (а по-правилно „девташи”). След доста голямо прекъсване с тях се занимават Ст. Михайлов и В. Бешевлиев. Д. Митова-Джонова през 1979-1983 г. споменава за следи от менхирни редици в Трънско и в Плевенско, регистрира и два индивидуални менхира в Свищовско и един в Плевенско (вече унищожен). Последното и засега най-подробно археологично проучване на менхирите-девташи край Плиска е извършено от Р. Рашев в края на 80-те години на миналия век. В края на 19 век менхирите-девташи са били около 700. През 2009-та експедиция в състав Л. Цонев (София), Филип и Рени Апостолови (Шумен) идентифицира около 120 бройки и извърши GPS картиране. Поне половината са повалени.

Артефактите от с. Градешница

Открити са  от съвременни археолози,  изключително ценни артефакти от “Култура Градешница”, потвърждават още веднъж Завета от Оброчната Плочка, където се подчертава необходимостта да се построят и материални храмове- обиталища на Триединния Бог, за да може той да бъде поканен да обитава в земята на Тракия, и където да се принасят нему също и “материални приноси”! Именно артефакта “ Модел на Храм” от “култура Градешница”, пищно гравиран с многократно повтарящи се пиктограми за “храм” и “обиталище”, идентични с тези от Старото Царство на Древен Египет от хилядолетия по-късно.

Превода на д-р Гайд на текста на оброчната плочка от с. Градешница, датирана от 5-то хилядолетие пр. Н.е.:

„Триединният Бог (или боговете) обхожда (обитава в) Тракия

Говоря истината да дам дарове на великия Божий син

Прославям великия Бог

Храмът на Бога е велика крепост”

Стария завет, псалом 91:

“Който живее под покрива на Всевишнаго,
ще пребивае под сянката на Всемогъщаго.
Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя,
Бог мой, на него ще се надея”

Скален комплекс Белинташ

В сърцето на Родопите се издига продълговато, скалисто плато, обвито в мистерии и легенди, наречено Белинташ. По него и до днес личат следите от разумна човешка дейност, която остава неразгадана и зорко пази своите тайни. До скоро се е смятало, че Белинташ е част от отбранително съоръжение на тракийските племена, тъй като тук е минавала границата между земите на одрисите и бесите.

 По скалата могат да бъдат видяни следи, които са оставени от халки и въжета. Находка, която носи преки доказателства за произхода на дейността по монумента е намерена сребърна пластина на мъж в обкръжение на змии, открита в светилището Белинташ. Учените са категорични, че това е оброчна плочка на тракийския бог Сабазий и свързват мегалитния паметник с изповядване култа към него. Древните са обръщали особено внимание на божественото, затова чрез изследване на техните вярвания и култура се създават важни насоки за изясняване функциите на скалния феномен. Диодор  твърди, че Сабазий е роден след змеева сватба, което обяснява естетиката на плочката и потвърждава пряката връзка на Белинташ със Себазий.

Демостен като описва мистериите в чест на Дионис, също съобщава за участващи в обреда змии. В елинистичните представи е син на Зевс и Персефона, с която върховният бог се сближил, след като приел образа на змей. В резултат от контактите между тракийските племена и древните гърци, през V век преди Христа култът към него е преминал в Гърция, а по-късно и в Рим. 

Тракийският бог Сабазий се смята за олицетворение на умиращата и възкръсваща отново природа. Определя се като божество на слънцето, земеделието и лечебната сила. Неговият символ е змията."Змията, независимо че се свързва и с други божества, се приема за безспорен символ на Дионис, наричан още Сабазий. Той бил почитан и с нощни, и с дневни церемонии, при които поклонниците му, увенчани с копър и тополови клонки, размахвали във въздуха огромни червени змии. Намирането на жезъла е категорично доказателство, че светилището е на Дионис.” Змийски култове е имало още от Египет, после при гностиците, един клон от тях, дори, са се наричали офити – от „офис” на гр.-змия. А знаем, че Сабазий и Дионис са едно и също божество – той владее мъртвата и живата материя. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност. 

В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен символ. Китайските дракони, са всъщност змии, окичени с криле. Змията е емблема на мъдростта на материята. Тя отразява безкрайното движение и развитието, обновлението и прераждането в ново качество. Насочена нагоре, главата на змията означава възходящите енергии, стремежа към познание. А змия, която гледа надолу, символизира както плътското, така и духовното изкушение. Ако човек се абстрахира от атавистичната си погнуса към това земноводно, ако подходи с дори съвсем мъничка доза обич към него, ще се убеди сам, че змиите, взето чисто биологично, са едни наистина разумни животни – те не хапят, ако не са предизвикани, също като всеки един друг представител на животинското царство. Ако се обърне внимание към ДНК-спиралата, там също се откриват двете змии, преплетени една в друга.  

Белинташ се смята за единственото открито светилище в България, свързано с почитането му. Смята се, че на това място са били извършвани жертвоприношения и пророкувания. В огнените олтари жреците изливали вино и по височината на пламъка са предсказвали бъдещето. По време на равноденствие, слънцето изгрява точно над Сини връх и залязва точно над Караджов камък. В определен ден от годината Слънцето и Луната се отразяват в двете най-големи щерни. 
Древните вярвали, че потапяйки се в свещената вода на щерните, в дните  когато в тях се отразявали Луната и Слънцето, хората се свързвали с Космоса. Така те придобивали необичайни мощ и познания. За тази цел на  издълбаните в южната част на скалата стъпала били поставяни идоли и свещени дарове, предназначени  за бог Сабазий. Скалите на Белинташ са резултат от изригването на вулкан, чийто кратер е застиналият в съседен връх Караджов камък. 

В превод от древните тюркски езици Белинташ може да се тълкува като "камък на познанието". Най-високата му част е с наклон около 8 градуса, като по-ниската страна е ориентирана на юг. От изток са запазени части от силно ерозирали каменни стъпала, водещи до върха на Белинташ. Стълбата е била изсечена на два пъти, след като стъпалата на по-външната са били износени. До тях се виждат четири дупки, които вероятно са използвани за парапет или са имали ритуално значение. 

Изсечените знаци от линии и ямки на изравнената най-висока част от платото, всъщност са и най-голямата загадка на Белинташ. Плитките кратери създават проблеми на официалната наука, поради ясните доказателства, че феноменът не природен, а е оформен от човешка дейност. Интересни са два успоредни улея с дължина около 8 метра, ширина 15 см и дълбочина 15 см, които пресичат площадката в посока североизток- югозапад. Край тях има издълбани различни по форма дупки. Многото ямки представляват свързана с плитки улеи система. Те са като скачени съдове и по време на дъжд водата в тях прелива последователно. 

Два кладенеца /щерни/ са в центъра на системата. По-големият е с диаметър 2.10 м и дълбочина почти 2.50 м. По-малкият е с диаметър 1.50 м. Двата винаги са пълни с вода, дори и при продължителна суша. Смята се, че това се дължи на енергийните полета в скалата, които променят качествата на течностите и намаляват изпарението. В подножието на скалата има няколко удобни скални ниши, пригодени за обитаване от незапомнени времена. 
В основните световни митологически системи шумерската, египетската, индийската, китайската и гръцката - централно място заема свещената планина като център на света, местообиталище на боговете, инструмент на сътворението и др. 

    Това значение на планината е универсално на всички нива на религиозно възприемане на света и при всякакъв начин на живот и поминък, дори и при степните народи развитието на така наречените могилни погребения се свързва с представата за свещената планина на боговете. Този универсален модел се отразява в етимологията, свързана с него. Разказваната по тази част на Източните Родопи легенда твърди, че по време на Потопа каменната грамада Белинташ е приютила от страшните вълни Ноевия ковчег. На скалата ясно личат халките, за които са били привързани въжетата на кораба. Може и да не е така, но кръглите отвори в скалата ясно личат.  

Разположението на масива Белинташ го прави естествена астрономическа обсерватория- по време на равноденствие слънцето изгрява точно на д Сини връх и залязва над Караджов камък. 
Странните знаци в скалата би трябвало да са звездна координатна мрежа, а издълбаните щерни може би са имали чисто техническо значение за излитането и приземяването на техните кораби. 

            Белинташ е връзката на древните с Космоса, убедени са всички изследователи на тайнствения район. За първи път през 1986 г. астролози от Стара Загора виждат в знаците на платото небесна карта, а в щерните - прибори за определяне местонахождението на звездите. С годините тази теза се развива и набира все повече последователи. 

В търсене на доказателства за това са правени и опити за връщане назад на времето и позициониране на основните небесни тела преди повече от 7000 г. Съвсем отделно се проучва Белинташ като уникална обсерватория. И до днес учените чертаят звездни карти по издълбаните в скалата ниши. Вече са открили, че част от тези ниши образуват Голямата и Малката мечка и съзвездията Орион и Лъв. 

 Змийски град край Сърница

      Храмът на свещената змия край Сърница е единственият в България с толкова много наслагване на змийски глави и змийски елементи. Друг подобен в страната ни няма.  Аналог на обекта край с. Сърница има в Мала Азия. По скалните масиви ясно се открояват изсечени глави на змии, човешки профили, стълби, ниши, открита е и пещера. Тепърва предстоят много работа и проучвания на обекта. Изследвани са елементите по скалите, които предполагат датировката 8 хил. г. пр.н.е. Това идентифицира скалните масиви като паметник на неолитната култура в България. Той е част от голяма светилищна система в Родопите. Изсечените скали с човешки образи и змии са дело на хора с много познания по астрономия, били са също отлични мореплаватели. Предполага се, че обществото тогава е било организирано с племенен вожд и всичко, което тогава се е правело, е било с ритуална цел. Следели са небесните тела и са съобразявали ритуалите с тях. Т.е.,тези хора са знаели какво правят, което е белег за високо развито общество, което внезапно спира да твори далеч в миналото.

Храмът на Кибела в Балчик

 Горната част на фасадата е украсен с релефни фризове с бичи черепи, гирлянди и розети.", но същата украса, само че рисувана я има и в храма/гробница/ в Казанлък. В казанлъшкия храм Великата богиня майка Кибела е изабразена седнала на величесвен трон /същия като на монетните изабражения/, подала ръка на Одриския Цар-Жрец за "свещен" съюз. Тук на Земята, Царя-Жрец е носител на Силата на Господ.  Името на Сабазий произлиза от Саба, Себа или с др. думи от името на Савската царица. Според Страбон (68 г.пр.Хр.–24 г. Сл Хр.) Сабазий е роден от фригийската Кибела (Богинята- майка) и „в известен смисъл е майка на Сабазий“. Можем да заключим, че Сабазий е следвал този култ към Богинята- майка.Възможно ли е 9000 година пр.Хр. преди известните ни класически Богове са съществували и едни други, забравени много отдавна?

 В този незнаен свят от Богове господствали предимно женски същества. Техните жрици били естествените посредници между човешкия и божествения елемент. В тези божествени субекти дори се забелязва общ начин на действие, но въпреки всеобщата им валидност те носели единствено локални имена като „Богинята“, „Момичето“ или просто „Майката“. Тези божествени същества били господарки на космоса и на божествата в подземното царство, към които едва по-късно се присъединили мъжки божества, чиито символ бил Телецът. Съществуват печати, на които Богините, въоръжени с копия и лъкове, са изобразени като първобитни ловджии или воини. Дедите ни са наричали богинята-майка с различни имена. Това показва, че нашия народ населява земята си поне от 8000 години, което се потвърждава и от генетично изследване за генезиса на българите. Великата богиня - майка в Тракия са: покровителка на животните и на лова, на плодовитостта и на плодородието, пазителка на култа към Слънцето и на живия свещен огън, на жените майки и стопанки, но и на девиците, хранителка на обредите, с които избраници се посвещават във вярата. Като дарителка на безсмъртие, тя полага своя жезъл върху избраника. 

В скални релефи жезълът й е изобразен като клонче. С него тя обуздава демоничните стихии и спира смъртта. Тя вихрено преследва дивеча, но и се грижи за него. Способностите на Великата богиня- майка не се изчерпват с господството над вегетацията, над животинския свят и лова. В Тракия тя е покровителка на хората и човешкия род, бди над плодовитостта и плодородието, пазителка е на домашното огнище, закриля жените майки и стопанки, но и девиците, на които предстои да се омъжат, хранителка е на обредите, с които избраниците се посвещават във вярата към нея, създателка е на онези, с които се извършва свещеното предаване на властта и въвеждането в божествен владетелски сан. Макар и анонимна, богинята има многобройни лица. До времето на Александър Македонски има запазени сведения за техните подвизи. До нас е достигнало името на амазонката Тедис ("Божествената"), живяла в царската резиденция на траките - град Салмидесос (дн. Мидия), намиращ се в Приморска Странджа.

Сибила е наричана всяка жена, която е изповядвала Великата Богиня- Майка и е била нейна служителка. Такива жени са имали по-особени дарби - виждали са незримото. Сибила носи името на Богинята, на която служи - Кибела. Храмът на Кибела в Балчик в "Горната част на фасадата е украсен с релефни фризове с бичи черепи, гирлянди и розети.", но същата украса, само че рисувана я има и в храма/гробница/ в Казанлък. В казанлъшкия храм Великата богиня майка Кибела е изабразена седнала на величесвен трон /същия като на монетните изабражения/, подала ръка на Одриския Цар-Жрец за "свещен" съюз. Тук на Земята, Царя-Жрец е носител на Силата на Господ.  

 Скален комплекс Перперико̀н

  Това е археологически комплекс в Източните Родопи, състоящ се от голямо мегалитно светилище, създадено  през каменната ера, функционирало като древен античен град и запазило своята крепостна дейност до Средновековието.  Археолозите са открили множество останки от грънчарски предмети, като купи, стомни и други, които са дарявани на божеството. Хиперперакион означава „много голям огън”.

        В архитектурен план Перперикон се състои от четири части: мощна крепост, Акропол, в най-високата част на хълма; Дворец-светилище, северно и южно подградие с изсечени в скалите улици, жилищни сгради и храмове.  Първото светилище е на Бога- Слънце. В най-ранните си години, храмът бил предназначен за поклонение на Сабазий или гръцкият му еквивалент - Дионис. Пергамски надпис от времето на Атал III от 135/134 г. пр. Хр., оповестява официалното въвеждане на Сабазиевия култ в царството. Макробий края на (VI – началото на V в.сл.Хр.) пише, че траките почитали Дионис на връх Зилмисос, като го наричали Себадий. В откъса от Сатурналии, който разкрива двата образа на тракийският бог, главното дионисово светилище е определено като храм на Сабазий. В него богът бил честван с “великолепна вяра и с почит”. Тъй като светилището било кръгло с отвор на покрива, през деня когато Слънцето достигало зенита си, лъчите попадали точно върху олтара в центъра на кръга.

Основна информация за светилището дава гръцкият историк Херодот. В описанието си за храма на Дионис, гръцкият историк Херодот специално се спира на прорицалището към него. Според летописеца то било равно по слава на светилището на Аполон в Делфи, а оракулът гадаел не по-зле от елинската прорицателка. Жреците на храма  поднасяли вино  на бог Дионис и поддържали свещен вечен огън. В зависимост от височината на димът, жреците предричали бъдещето. Един от тези жреци предсказал, че Александър Македонски ще бъде могъщ владетел, но ще умре прекалено млад.

В „Хроника на римските цезари” Гай Светоний Транквил описва: „След като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището, чак до небето – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар. 

Александър разбрал там, че ще завоюва Азия и света, а римляните - че ще станат световна империя. За получаване на пророчеството е прилаган т.нар. винено-огнен обряд, при който се гадаело по височината на лумналия огън, след като върху олтара е излято виното.

Подобно предсказание имало и за Октавиан Август, син на римския генерал Гай Октавий. Разказват за пророчеството, направено по молба на Октавиан, римски пълководец, бащата на Август, който по-късно става император. Според хроникьора Октавиан водил войската си някъде из отдалечените части на империята и в Свещената планина на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си. Било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят.

Светоний описал знаковото посещение в светилището на бащата на бъдещия пръв владетел:

„КОГАТО ОКТАВИАН, БАЩАТА НА АВГУСТ, ВОДИЛ ВОЙСКАТА СИ НЯКЪДЕ ИЗ ОТДАЛЕЧЕНИТЕ ЧАСТИ В СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА НА ДИОНИС, СЕ ДОПИТАЛ ДО ОРАКУЛА НА БОГА ЗА СИНА СИ, БИЛО МУ ПОТВЪРДЕНО ОТ ЖРЕЦИТЕ, ЧЕ СИНЪТ МУ ЩЕ СТАНЕ ГОСПОДАР НА ЦЕЛИЯ СВЯТ, ПОНЕЖЕ, СЛЕД КАТО ВИНОТО СЕ РАЗЛЯЛО ВЪРХУ ОЛТАРА, ДИМЪТ СЕ ИЗДИГНАЛ НАГОРЕ НАД ВЪРХА НА СВЕТИЛИЩЕТО ЧАК ДО НЕБЕТО – ЗНАМЕНИЕ КАТО ТОВА, КОЕТО ПОЛУЧИЛ И САМИЯТ АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ, КОГАТО ПРИНАСЯЛ ЖЕРТВА НА СЪЩИЯ ТОЗИ ОЛТАР.”

Според археолози, чрез построяването на Перперикон, Оракулът на Дионис привличал знатни  владетели, които от своя страна търсели напътствия за своите действия. Много от тях са погребани в древните гробници на Перперикон.

Перперикон е един уникален комплекс, посветен на култа към бога Слънце. Той е символ на една от най-ранните култури по нашите земи. Там се е зародила религията, която била в основата на развитието на културата, архитектурата и знанията.

Скален комплекс "Козият камък" в село Оходен

Водещата хипотеза тук твърди, че това е звездна карта, сътворена от жреците на тракийското „домашно” божество Дионисий Сабазий. По – късно проучване посочва, че разпределението на издълбаванията отговаря на съзвездията Цефей, Касионен и др. Другата хипотеза е подкрепена от по – малко привърженици и обяснява издълбаванията като остатъци от различни неолитни постройки. Според българските фолклорни легенди следите върху мегалитните жертвеници са оставени от стъпките на коня или кучета на Крали Марко. Впоследствие народната медицина използва дупките за различни лечебни ритуали.

Скален комплекс край село Долнослав

    Това е една световна сензация от ерата на неолита. Оцелял е един буквално хипнотизиращ олтар с най-старата фреска на нашия континент. Знаците върху керамичната плоча от IV век преди Христа не са разчетени. Много неща са неясни по този обект, но е сигурно, че те не са нито случайно останали от нещо цяло, нито че са случайна фигура за украса на стената. Археологическите проучвания установяват, че това е единствен по рода си скално светилище в Европа. Доказана е и безпорно връзката между този обект и скалното светилище Белинташ.


                                                          Скален комплекс Градище

В югозападните Родопи и носи името „Прав каминь”.Той представлява напълно завършен, уникален по своята категоричност на елементи, център за лечение на духа и тялото. Подобно разширение на функциите се налага поради факта, че в късната античност, а вероятно и по-рано, този тип „промушкалки”, както хората ги наричат, лекуват както страхове така и недъзи при хората. В случая обаче откриваме потвърждение за така популярните от времето на V- IV век пр. Хр. „очищения”, описвани многократно в античната гръцка литература. Те представлявали ритуал по пречистване на душата срещу заплащане в натура, посредством принасяне на жертвени животни или направо, чрез парични средства. Частична форма на така познатата ни индулгенция.

                   Скално светилище в с. Стрелково

На по-малко от 35 километра югоизточно от Силистра, близо до село Стрелково се намира каменния храм, където древните траки са отдавали почитта си пред цар Залмоксис. Каменните светилища са разположени по дъното на пресъхнали реки. Хрониките разказват, че в сухата долина се намирало царството на тракийския полубог, цар и жрец Залмоксис. Той бил роден  в племето на гетите, но според Херодот като млад  се скитал в Египет, а после бил продаден като роб в Самос. В Елада  тракиецът се запознал с Питагор и повярвал в неговите твърдения, че смъртта не съществува, а последният дъх на тялото е полет на душата към безсмъртието. Легендата разказва, че веднъж годишно Залмоксис се връщал при племето си, за да чуе какви желания има. В деня на пролетното равноденствие най-смелият от гетите се хвърлял от жертвен камък към място, където го очаквал Залмоксис. Херодот – бащата на историята – пише, че научава от елините, живеещи по Хелеспонта (Дарданелите) и Понта (Черно море), че Залмоксис наистина е съществувал. Като млад живее на остров Самос и е роб (и ученик) на Питагор. Впоследствие получава свободата си и забогатява. След това се връща в Тракия и запознава съплеменниците си с Питагоровата доктрина).

Залмоксис пътува из Египет и донася оттам мистичното знание за безсмъртието на душата. Той учи хората, че след смъртта си ще отидат на място, където ще се наслаждават вечно на всевъзможни блага.

Със Залмоксис са свързани четири обреда: събиране в андреона (стая – зала, предназначена само за мъже); оттегляне в подземното жилище или в пещерата; човешки жертвоприношения; стрелба с лък към небето. Сведения за пиршествата в андреона получаваме от Хезихий, лексикограф от V век от н.е., който разказва, че при завръщането си в Тракия Залмоксис попада най-напред в нейната югоизточна част. Там той „научил първите от астите да се събират и да пируват, като казвал, че нито той сам, нито съмишлениците му ще умрат“ –  по този начин им разкрива съкровените тайни на безсмъртието.

 Както разказва Херодот, Залмоксис построява подземна стая – жилище, където прекарва три години, за да се появи отново на четвъртата и да убеди траките във възможността за постигане на безсмъртието. 

Според свидетелството на Страбон Залмоксис се оттегля в пещера на свещената планина Когайон.

На Залмоксис, вероятно, са принасяни човешки жертви. Едно описание на този ритуал намираме също в „Историята“ на Херодот. То е свързано с пратеника на гетите до Залмоксис: „Пращат го по следния начин: едни от тях, отредени за това, държат три копия, а други улавят пратеника до Залмоксис за ръцете и за краката, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре, прободен от тях, смятат, че богът е благосклонен; ако не умре, обвиняват пратеника, като твърдят, че бил лош човек; след тези обвинения пращат другиго; поръчките му дават, докато е още жив…“.

Скален комплекс в село Фотиново

Скално- култов комплекс Костенурките представлява каменни форми, които са дело на цивилизация на Каменната епоха, обитавала Източните Родопи и създала повечето мегалитни обекти на територията на планината. Формите, издълбани в скалите край с.Фотиново, наподобяват корубите на водни костенурки, откъдето идва и условното наименование на т.нар. "светилище".

Скален комплекс Харман кая в Момчилград

Скално- изсеченият паметник Харман кая е разположен в едноименната местност, отстояща на 2 км североизточно от махала Гъсак на с. Биволяне, Община Момчилград, и на 2,5 км източно от с. Долна Чобанка, Община Момчилград. Комплексът се е развил около малка естествена пещера. Срещу входа на пещерата е намерена керамика от енеолита, а от двете й страни са изсечени трапецовидни ниши. 

Местността “Харман кая” представлява скален масив с червеникав оттенък, доминиращ релефно в околността, изграден от риолити и вулканичен туф. В различни участъци от скално-изсечения комплекс се виждат добре очертаните стени на няколко помещения и малки кръгли и правоъгълни водоеми.

Скален комплекс Аврамов камък

Скално- култовият комплекс се състои от множество издълбани в скалните масиви на рида Мечковец шарапани и улеи, които обхващат местностите Аврамов камък и Пожарището. Аврамов камък се намира на 2 km югозападно от с. Минерални бани в района на Северозападни Родопи.

През 2013 година екип снимащ документален филм (с ръководител Мая Вапцаров) открива до село Минерални Бани уникален Слънчев часовник, датиращ от повече от 5 000 години. Мястото, където се намира часовникът е трудно достъпно за хора без специална подготовка и екипировка. До него се достига през много тесен проход между две скали. Единственият открит досега подобен часовник се намира в Мексико, но за разлика от него, който има 5 стъпала, часовникът до Минерални бани се състои от 7. 

Освен стъпалата, добре запазени са различни улеи и отвори. С този слънчев часовник могат да се измерват не само часове, минути и секунди а и дни, така, че той едновременно е служел и като календар. Чрез направени експерименти, екипът, натъкнал се на находката, забелязал че сянката, хвърляна от пръчка забита в един от отворите на часовника попада на различно стъпало точно на един астрономически час. Слънцето се движи по небето и за 1 час изминава 15 градуса с постоянна скорост. Според астрономите, ако имаме часовник, който е равнината, в която се движи Слънцето, то той показва тези ъгли.

                              Скален комплекс Пожарището

Пожарището са намира на обширен хълм с формата на полусфера, който се намира под връх Тънти бунар, на 500 m северно от местността Аврамов камък на северният дял на рида Мечковец до село Брястово.Хълмът е с почти плосък връх и е осеян с големи и малки скални групи, които са съсредоточени в югоизточните и северозападните му склонове. На южният склон на Пожарището се намират две от големите шарапани – едната е кръгла, а другата четвъртита. Счита се, че шарапаните са свързани с култа към бог Дионис (Сабазий). Освен на хълма Пожарището, шарапани са регистрирани в местностите Кара кая, Гарваница, и Аврамов камък. В района се срещат и няколко почти напълно унищожени от иманяри подобни съоръжения различни по форми и размери. Съществуват различни хипотези за тяхното предназначение, освен за направа на вино – съоръжения за рудодобив и жертвени ритуали.

Скален комплекс край село Ангел войвода

Комплексът се намира върху скалист връх‚ известен под името Асара. По билото му е оставила следи мощна крепостна стена, а по скалите са издълбани над 50 (култови) ниши. При подхода към височината е оформен скален басейн с трапецовидна форма и заоблени ъгли – вероятно съоръжението е служило за жертвеник. В най-високата част, на три зъбера, са изсечени култови съоръжения. Върху най-източното е оформен гроб, до който водят пет стъпала. Едва ли някога ще разберем, дали това е гроб на реално съществувала личност или кенотаф (символичен гроб). В непосредствена близост, в подножието на скалата е врязан голям, неправилен четириъгълник, в центъра на който има полусферична вдлъбнатина. Възможно е той да символизира вратата (прехода) към отвъдното. Върховете на другите два зъбера са полуразрушени, поради което не може да се установи, дали и тук не е имало гробове, подобни на гореописания, или култови площадки, предназначени за ритуални действия.

Скален комплекс Кулата

Предполага се, че комплексът е играл важна роля в мито-ритуалните практики на владетелите на древнотракийското племе на Одрисите населявали региона на Същинска Средна горав древността. На територията на комплекса се намира един от най-високите менхири в България - височината му е 5.80 m. 

Мегалитният комплекс се състои от няколко компонента – скален трон, скални арки, перустии и формира сложна система за почитане на божествата. Сравнително малко по размери, то впечатлява с архитектурните си решения.

Непосредствено при захода към комплекса е разположен скален блок с множество вкопавания по повърхността на скалата, като в източната му част са оформени големи скални ниши. 

Скално светилище Скумсале

  Мегалитният комплекс Скумсале е комплексен паметник, разположен на билото на водоразделен рид, ориентиран в посока север-юг, с наклон в южна посока и с внушителни размери - дължина 1300 m и широчина 600 m. Светилището е съставено от няколко последователни, изолирани мегалитни масиви и скали, които се издигат и доминират околния терен. Всяка мегалитна група е "приобщена" и свързана в археологически обект по различен начин с предходната посредством скални арки, скално-изсечени тронове, скални платформи, мегалитни съоръжения с яйцевидна форма и др. Концентрация на скално-изсечени и вторично оформени елементи в скалите е впечатляваща. Северната част на светилището е оформена около поляна с площ около 25 декара. Около мегалитната формация, която се намира от северната страна на рида са разположени по-малки формации от мегалити. Тя е заобиколен е от ров във формата на полумесец, който е с изкуствен произход. В източната част на масива доминира скален "трон", ориентиран на североизток, а на върха му се наблюдава загладена изкуствено скална площадка ориентирана на юг. На западната страна, са разположени две групи от мегалитни формации, отстоящи на малко разстояние една от друга. При формацията разположена на северозапад се наблюдава добре оформена трилитна скална арка. На приблизително 5 m от арката е разположена малка пещера образувана от два големи монолитни блока. Определеният за централен жертвеник монолитен блок е разделен в северната си част от проход, при което се оформят две части – северна и южна, като северната е с по-малка площ. На южната страна има 12 метров път. Вкопаванията са с различна големина и форма и са предназначени да поемат изсипваната в тях течност, която изтича по специални улеи или в следващото вкопаване.

Скално светилище Качулата

Светилището Качулата представлява изолиран скалист връх с отлична експозиция във всички посоки. В най-високата част е изправен голям вретеновиден монолит, който доминира над цялата околност. По монолитните каменни блокове в местността ясно личат следи от човешка дейност — в скалите са оформени два скални трона с различна ориентация — единия обърнат на изток, а другия на североизток; наблюдават се и вкопавания в различна форма — овални, елипсовидни, във формата на "казан" и от т. нар. Маркови стъпки. Самото възвишение от северната част е заобиколено от неголеми скали, разположени равномерно и със следи от обработка по тях. Един от основните проблеми при този паметник е интензивната иманярска намеса. Според Алексей Гоцев мегалитните обекти в местността Качулата са така организирани, че точно на 22 юни — деня на лятното слънцестоене, през един от процепите да се вижда изгревът на слънцето. Интересен факт, е че мегалитните светилища край гр.Стрелча — Скумсале, Кулата и Качулата са разположени на една права линия. 

Скално светилище Провиралището

Жителите на с. Лиляч, пазят поверието, че "Провиралището" е необикновено място, което притежава силна живителна енергия и според преданието Теодора, съпругата на Император Юстиниан I е заченала благодарение на ритуалът изпълнен под скалата. Вярва се, че ако безплодна жена премине през "Провиралката", тя бива изцелена и скоро след това може да има деца. До процепа, в скална ниша е изграден малък параклис, а над светилището е построена църквата "Свети Георги Победоносец". Скалното светилище се намира в близост до язовир Лиляч, в местността "Манастира", над малка иглолистна гора. До точното местоположение води черен път, а преходът пеша от язовира трае около 15 минути. Светилището се състои се от няколко големи скални блока, като в основата на масива се образуван тесен тунел, в основата на който оформя т.нар. "провиралище". Отворът е висок около 30см, а дължината му е около метър и половина.

Скално светилище Митровица

Митровица е скално светилище в междуречието Места - Вищерица на 3км от центъра на село Осеново То е сред най-значимите скални светилища за древнотракийските племена обитаващи тази част на Родопите. Култовото място е разположено върху импозантен скален връх, непосредствено извисяващ се над източния бряг на Места при едноименното село. Светилището е многостъпално, като култовите площадки изсечени в скалата се развиват във височина. Едноименният връх Митровица е разположен над водослива на реките Ретиже, Места и Градинишка. Най-сакралната част от светилището е при върха, където се е намирала най-високата площ адка, където свещеното пространство е организирано на три нива във височина, при които личат осезателни следи от древни обредни практики.

Скално светилище Баджалията

Скалният храм е разположен в голяма пещера, до която се достига по изсечен в скалата тунел. До него старателно е оформена голяма засводена олтарна ниша, а под нея площадка - център на култовите ритуали. Светилището е част от сакрален комплекс включващ пет скални светилища, където са открити следи от човешка дейност (каменен трон, скална площадка с улей), разположени в суходолието на Канъгьол. На високото скално плато е разположен голям могилен некропол, който оформя със светилищата в долината един култово-погребален ансамбъл. По време на археологическото проучване е осъществено геодезично заснемане и са извършени астрономически измервания. 

Проучени са и част от разположените на високото плато скални ями, които са свързани помежду си от пещери, разположени на височина 13 m над долината и отворени на запад, както и участък от културния пласт с дебелина около 2,50 m в подножието на пещерите, оформен вследствие на ритуална дейност извършвана на мястото.

Скално светилище Кара кая

Светилището е внушително по своите мащаби, а култовите инсигнии са издълбани в монолитната скала се наблюдават на няколко нива. Изсечените елипсовидни басейнчета в скалите са интерпретираните като „конски стъпки“ се наблюдават на най-високата точка от обожествената в древността скала. Оформената като „конска челюст“ скала, намираща се в подножието на монолитната скала. Те са свидетелство, че тук най-вероятно е бил почитан тракийският херос от върха на космическата планина, отъждествявана с върховното мъжко слънчево божество в древна Тракия. 

Светилището Кара кая е култов обект, където се наблюдават много вкопавания и издълбавания в скалата, които често представляват огромни, извисени към небето скали заемащи централното най-свещено място при древните култови обекти. При този тип светилища на най-високата точка обикновено е разположена равна площадка от която се открива гледка във всички посоки на видимия свят, а върху скалата има множество изсичания, където често се наблюдава наличието на няколко по-големи наподобяващи съд с различна форма.

Скално светилище Чичин камък

Само на 300 метра на изток от Белоградчик, на върха на извисена скална площадка се намират отдавна известни ритуални кладенци и скални изображения. Мястото не е проучвано и възрастта му може само да се гадае. То е свързано с други местни светилища, на които няй-вероятната възраст е около 8 000 години.

 Смята се за най- древната карта на Слънчевата система, направена от човешка ръка. Разделено е на две части – обредна и астрономическа. В обредната част се е съхранила малка система от ритуални кладенци, сред които се откроява голям ритуален кладенец с утробна форма, чийто размери позволяват на възрастен човек да се побере в него в ембрионална поза. 

На километър от там пък се намира един обреден гроб със същата форма, но завъртян в обратна посока. По еднаквостта на формите с рисунки от пещера Магура се съди, че на това място е изпълнявана технологията от специална сцена. Една сцена в Магура разказва за начина на създаване на божествени владетели чрез смърт и прераждане. Всичко необходимо за това се намира на Чачин камък. В другата част на светилището се намира сложна и прецизна астролабия, комбинираща в себе си компас, слънчев часовник и карта на планетите от Слънчевата система. С нейна помощ вероятно е съставян хороскоп, за да се определи най-добрият момент за прераждането на бъдещия владетел, така че той да е свободен от несъвършенства.

 Там е изсечено и око, разположено върху триъгълна скална платформа, което гледа на изток и нагоре в небето, сякаш очаква идването на нещо от там. В окото могат да се разпознаят симвлите за слънце, бог и онзи, който дарява. Друга група от запазили се изображения показва много сложна геометрическа композиция с участието на триъгълник, кръг и квадрат – все още неразгадана от никого. Направени интерпретации я свързват с древна версия за произхода и същността на триединния бог, която по-късно се превръща в богомилска притча на същата тема. Там се намира и съчетан символ на утробата и гроба, който показва, че раждането и смъртта са едно и също явление, което може да се гледа от две посоки. Когато идваме от отвъдното насам, ние умираме там и биваме положени в матката. Когато умираме тук, биваме положени в гроб и така се раждаме в отвъдното. Затова в тази древна традиция утробата и гробът имат еднаква форма, но противоположни посоки.

Скално светилище Беглик Таш

Смята се, че тук се е обслужвал култа към Бога на слънцето и този към Богинята майка. Общата площ на светилището е 6 дка.Намиращ се само на няколко километра от Приморско, на 128 м надморска височина, скалният комплекс пе намира на равна зелена поляна, заобиколена от гъста гора, са събрани на едно място огромни камъни с причудливи форми и необикновено разположение. 

Те представляват отделни елементи от цялостен религиозен комплекс, който според учените е създаден още от траките. В центъра се намира каменна площадка, около която са подредени няколко скални групи, имащи различни функции. При проучването на южната част на централната площадка пред челата на двата жертвени камъка бяха открити четири култови огнища – есхари. Находките върху отухлената от силния огън глинена замазка – главно глинени съдове, амфори, животински кости, каменни сечива и кремъчни ядра, са били натрошавани ритуално. Най-общо те се датирани между VІІІ-V век пр. Хр. 

         Извън централната част на светилището на 60 m. източно от т.нар. голям долмен, е открита сграда с дължина 11,3 м и ширина 9,2 м. Тя е с правоъгълна форма, като в западната ѝ част за стена е използвана голяма скала. Разчистени са жлебовете за носещите подпорни греди на скатния покрив, които са лягали върху горната част на скалата. Местонахождението на сградата в най-вътрешната и защитена част на светилището предполага нейното по-специално значение в общата му структура, което е изисквало по-добра защита и ограничен достъп на външни посетители. Базирайки се на данните за нестинарските ритуали и очевидните изкуствени издълбавания по повечето мегалитни валуни в околността, още в началото на своето археологическо проучване Дражева и Недев стигат до заключението, че светилището е свързано с почитането на Бога-Слънце и Великата богиня Майка и че територията му е служела за сцена на мистериалната обредност на Тракийския Орфизъм.

         Същесвува легенда, която гласи че точно тези скални коридори са пътят към царството на Хадес. Говори се че, че тракийският певец Орфей е минал през лабиринта за да спаси своята любима от подземното царство. Сред иманярите се разпространява друга легенда, а именно че там е заровено голямо богатство. Интересен е и произходът на името, който произлиза от турския език – беглик – данък, таш – камък. По време на турско иго, българите са били задължени да плащат данъци във вид на животни. Точно на това място, те са предавали добитъка на турците, като се говори че дори и самите те са чувствали необикновенната сила на свещенното място и не са посмявали да вдигнат ръка срещу българите.

Скално светилище „Дикилиташ”

Смятат се за природен феномен и простират на 18–20 км западно от Варна, от двете страни на стария път за София, от град Белослав до селата Слънчево и Баново. Разположени са в пояс, широк 3–4 и дълъг над 8 км в посока север-юг. Природните скулптури наподобяват хора, животни, митични същества.  Всички мегалетни комплекси /Страшимировският, Бановският, Северният Слънчевски, Южният Слънчевски - Централен, Белославският, "Дренака" и пр./ имат предназначение да следят изгревите и залезите на слънцето в кардиналните дни от годината /пролетното и есенното равноденствие, зимното и лятното слънцестоене/. Всеки комплекс има собствена обособена тема и пространство: спирала, фалос, пещера, цилиндър, пирамида, трапец, триъгълник, зимен изгрев и залез, цвят и други. Във всеки комплекс има елементи от другите комплекси, като това се свързва с основната тема на комплекса. Легенда разказва: „Преди много векове до това място достигали морските вълни. Пазачи на брега били титаните, а в близкото селце живеел млад мъж. Той бил безсмъртен, тъй като Бог му разкрил името си, но го предупредил, че издаде ли тайната, отново ще се превърне в смъртен човек. Един ден младежът се разхождал по морския бряг и срещнал чудно красива девойка. Върнал се в селото и разпитал за нея. Така разбрал, че тя е отредена за съпруга на водача на титаните. Отишъл при тях и помолил да му я отстъпят за съпруга, а в замяна той ще им изпълни едно желание. След дълъг размисъл титаните отговорили, че ще се ожени за девойката само ако им разкрие името на Бог. Стъписал се младият човек, дълго мислил как да постъпи и на другия ден решил да жертва безсмъртието си в името на любовта. Тръгнал към морския бряг и казал на титаните, че ще изпълни желанието им. Започнал да ги подрежда по определен начин на брега, а после им казал, че току-що е изписал с телата им името на Бога. Бог бил поразен от жертвоготовността на младежа в името на любовта и сътворил чудо - огрели слънчевите лъчи морския бряг и титаните се вкаменили. Младежът открил девойката и на мястото, където те силно се прегърнали, бликнал извор с чудотворна вода. И до днес в близост блика вода с лечебни свойства при бъбречни заболявания.”

Скално светилище Татул

Смята се, че светилището е от ХІІ в пр. н. е. Татул освен светилище за пренасяне на жертви на древните тракийски божества съвсем сигурно е бил и средище за наблюдение на изгрева и залеза на Слънцето в определени дни от годината - в деня на зимното слънцестоене, например при изгрева си Слънцето е попадало на "мушката" на един специален скален процеп. За това подсказва и формата на най-високата част от мегалита – вдълбан полукръг наподобяващ изгряващо слънце.

 Скално- култовият комплекс край село Татул е праисторическо култово място, на чиято територия е разположен един от най-озадачаващите мегалитни паметници на територията на България - саркофаг с форма на пресечена пирамида, който няма аналог сред множеството мегалитни паметници регистрирани от археолозите на територията на България и по света. Според проф. Радунчева близостта между праисторическите светилища в Родопите ги превръща в „гигантски“ олтар за почитане на боговете от върховния праисторически пантеон, а планината – в свещена. 

В същото време те са доказателство за предходност пред т. нар. тракийски пантеон, който е с 2500 години по-млад от описани скални праисторически светилища в Източните Родопи. Проф. Радунчева защитава тезата, че древните заселници са използвали светилищата и като своеобразни астрономически обсерватории и са познавали небесните тела и разположението на звездите, което им било ориентир. По време на археологически експедиции на обекти в Източните Родопи ръководени от проф.Радунчева, колегите ѝ са се натъкнали на втория – т.нар. древнотракийски пласт зидове, при който изображенията на старите божества са били зазиждани, а помещенията са били преустройвани или запълвани с пръст и камъни. Най-особеното тук е, че този своеобразен саркофаг е насочен точно към Слънцето в дните на равноденствие. 

Скалата с форма на пресечена пирамида, притаила светилището, не прилича на никоя друга, открита по нашите земи. В нея са изсечени стъпала, водещи нагоре към върха й, където пък съществува странен "саркофаг", чиято дължина е точно 170 см, и около който има улей. Специалистите предполагат, че по този улей се е оттичала кръвта от положената в саркофага жертва.

Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена.Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни.

Едуар Шюре: “В Родопски храм, в сандък от кедър, Орфей е държал многочислени свитъци папируси с египетски иероглифи и финикийски писмена“. С безразличие ли да четем сведенията на Еврипид: “На тракийски таблички е записано Орфеевото слово“. За подобни таблички пишат и Платон, и Питагор, и Хераклид. На гръцки език е изписано за Орфей: “Тираните на траките изгориха книгите му, изгониха учениците му, гръцките крале ги последваха по пример, заличаваха паметта му, унищожаваха последните му следи. След няколко века вече се съмняваха в съществуването на Орфей“. Поради строгата забрана да се разгласяват тайните, писмеността не е била разпространена у другите племена на траките. Но тя е съществувала при бесите. Орфей, Лин, Музей и Аристей – и четиримата тракски поети– са знаели и познавали финикийското писмо – пребивавали са там. Те са познавали финикийското писмо по време, когато Гърция още не е била единна държава (XIII в. пр. н. е.) и все още не е имала своя писменост. Словото е дар от боговете, по-силно от огъня. Огънят топли човека отвън,а Словото топли човека отвътре. Балсамирането е тайна на тайните. Орфей е участвал в балсамирането наравно с египетските жреци. И той влага златен скарабей в гърдите на покойния (Такъв скарабей е открит в с. Любча, Смолянско).

Скално светилище Дженевра

    Скално светилище "Дженевра" се намира на връх "Манастира", на 1.4км североизточно по права линия от язовирната стена на язовир Дженерва и е разположено в местността Дженевра на около 1700м. надморска височина. Култовото място е разположено на хълм с много стръмни склонове към своята билна част. На върха на този хълм между скалите с причудлива форма, е било изградено тракийското светилище. На голяма част от скалите под мъховете се наблюдават изсечени шарпани. Съдейки по намерените артефакти археолозите установяват, че светилището е било ползвано активно през Късната Античност, а вторият период от функционирането на светилището се отнася към ІVв сл. Хр., от когато датират двете каменни съоръжения разположени в теменоса, многопластовия глинобитен олтар и глиненият съд с монета на Константин Велики.

Скално светилище Люляковото

Люляковото светилище се намира в полите на Средна гора, в землището на село Розовец, под връх Градището, област Пловдив. На неговата територия се намира единствената в България запазена мегалитна стела.Тя разглежда скалните олтари на подхода на светилището като място, където е извършван обред в чест на Бога Слънце и на Великата Богиня майка. Обредът е имал за цел – да прослави божествата, да се пречистят хората чрез него, след което – да поставят пред стелата своите дарове – плодове, билки, цветя. Обредността, която се извършва по време на лятното слънцестоене, винаги е свързана с младежката инициационна обредност. С младите хора, които са достатъчно съзрели, за да могат да поемат по своя път, и да взимат решения.

Скално светилище край село Байлово

  Скално- изсеченото светилище при с. Байлово е създадено в малък бигорен масив, разположен по долината на река Смолска с образувани в него четири плитки пещери. В скално-изсечения паметник досега са регистрирани 240 изображения, от които 126 са контурни, 37 са вкопани и 77 са барелефни. Техните размери са различни, като диаметрите им варират в границите от 24 до 88 см. В няколко поредни публикации сме привели достатъчно доказателства, че затворените полуокръжности (19% от общия брой изображения), които са изпълнени с трите вида техники - контурни, вкопани и барелефни, представляват наистина изображения на Луната в различните й фази.

Скално светилище при Палеокастро

      Там се е съхранило соларно светилище с над сто издялани в скалите "диска". Най-големите и трудни за тълкуване са комплексите от изсечени в скалите ниши в Източните Родопи(с.Долно Черковище). Най-общо специалистите ги отнасят към II хилядолетие пр.Хр. Днешните обитатели на българските земи са притежавали мощен соларно-хтоничен култ, обединил в едно култа към Слънцето с този към Камъка. Скалата е силно по своите внушения олицетворение на Богинята майка.

Скално светилище Мишкова нива

    Мишкова нива се намира в района на Малко Търново, до границата с Турция, зад граничните ограждения. На територията на местността се намира тракийско светилище, част от сложен археологически комплекс в рамките на който влизат още няколко археологически обекти сред които две куполни гробници, крепост, укрепена римска вила и древни рудници.Култовото съоръжение в Мишкова нива е свещено място, което еволюира от мегалитен паметник (долмен) с ограда, от средата на II хил. пр. Хр., към светилище. Вероятно долменът е използван като място за почитане на митичен прародител. Светилището в местността Мишкова нива е включено в програмата „Седемте най-застрашени“ за 2014 г. на Europa Nostra за един от най-застрашените паметници в Европа. Според проф.Валерия Фол паметникът в м.Мишкова нива е от изключително научно значение, а консервацията и реставрацията му трябва да помогнат на обществото да осъзнае значимостта му за да се отнася с необходимия респект към паметниците и да се грижи за тях.

Скално светилище край село Мелница

        Тук в скалите са изсечени повече от 200 тайнствени кръга - в продължение на 6-7 км в хълмистата местност има отделни групи от ясно видими скали. Учените все още не са постигнали съгласие за функцията на кръговете. Според една теория те са слънчево светилище и символизират самия слънчев диск. Заразлика от други подобни светилища обаче, тук част от кръговете са с югозападно изложение и се огряват от лъчите чак следобед. Според друга теория това са хромели (древна ръчна мелница за зърно, която се състои от два кръгли камъка), но пък скалата е прекалено мека, за да може да се използва за такава дейност. 

Скално светилище Камъка

  В този район на Родопите могат да се видят множество скални арки (наричани от местното население „мушилки“, „промушилки“), но тази от местността Скрибина е най-известната от всички, благодарение на това, че на място се изпълнява „жив“ древен ритуал за здраве и изцеление. Местните жители на общ. Сатовча наричат древното светилище „Камъка“. 

   Арката на светилището е пробита високо в естествената скала. Разположена е в дъбова горичка, цялата осеяна с изоставени дрехи на болни хора. До нея се достига по дървена стълба, окичена с червени конци – мерки на ръста на болните. В обреда е включен и огънят – чрез опалване на болния в кръг при позицията – „горе“. Извършва се след провирането му през скалния отвор. Следва изоставянето на старата болна същност чрез събличането на старите дрехи тук и плащане за полученото здраве. Последното става чрез поставянето на дребни монети върху скалната площадка след арката. Забележително е вярването, че женските и психическите болести тук се лекуват не от камъка, а от голямата черна змия – стопанин на святото място, която вика по обредно-магически път посветена в лечебните практики жената-лечителка. Aрхеологическите материали открити тук, не са така многобройни като откритите при светилището при Попово Градище (Поп Минчин камък) край село Долно Дряново. Има няколко кръгли вкопавания във съседство и малко количество фрагментирана антична керамика. Според поверието, пазител на това светилище е змия, която може да приема образа практически на всякакво друго животно, дори на човек. Местните жители вярват, че тази скала има лечебни свойства и може да лекува всякакви болести. Забележително е вярването, че женските и психическите болести тук се лекуват не от камъка, а от голямата черна змия – стопанин на святото място, която вика по обредно-магически път, посветена в лечебните практики жената- лечителка. Обредните лечебни практики на Скрибина се извършват от помаци. Напълно аналогичен обред, макар и не така добре съхранен, се е поддържа и в наши дни при мегалитното светилище „Свети Гергьова скала“ от християните край село Бачево. Според проф. Марков в семантичен и функционален аспект те могат да се изведат от обреда на обезсмъртяването в Древна Тракия.

Марков камък в Странджа

Марков камък или Големият камък, намиращ се в землището на Долно Ябълково, е древно култово съоръжение. Обектът е описван често и като „Тракийско светилище Големият камък“. Заобленият гранитен мегалитен валун е с яйцевидна форма, с диаметър около 9 м. и височина около 8 м. Камъкът е стъпил на грунтовата скала по такъв начин, че отдолу остава свободен проход, през който може да мине човек. На заобленият му връх са издълбани две кръгли котловидни вдлъбнатини — от по-голямата изтича отстрани улей, под който на грунтовата скала има друга вдлъбнатина с улей издълбан отстрани. Тези вдлъбнатини според народните поверия се пълнят с лековита вода и местните хора наричат „очите на Бога“. По много от разхвърляните край Марков камък скални блокове също има издълбани панички и ямки, като особено добре са оформени две диаметрално разположени кръгли вдлъбнатини върху един двуметров блок разположен на около 20 м. от Марков камък.

         Според преданието край могилата Крали Марко имал чифлик заедно с двамата си братя. Когато баща им починал, оставил на по-големите си синове къща, животни, ниви, а на Крали Марко завещал една тепавица край реката. Ядосаният исполин грабнал един огромен камък и го метнал в гората. После хукнал през планината и без да иска настъпил камъка. Стъпката му се отпечатала и местните твърдят, че тя личи и до днес. Точно в този отпечатък се събира лековитата "мълчана вода". Водата лекува всякакви болести, а безплодните жени стривали във водата частици от камъка и я пиели. Много преди легендата за Крали Марко мястото край село Долно Ябълково било светилище на траките. Край Големия камък те изпълнявали свещени ритуали и обреди, запазили се и до нашите дни. В култовото светилище има два жертвени олтара и „трон“ от камък. Твърди се, че ако някой болен мине три пъти под процепа, наричан „провиралището”, ще се излекува от всички болести. В наши дни се е запазило вярването, че през провиралището под камъка се минава "за здраве". Реши ли човек да погледне нагоре, ще види невероятна гледка. Там се виждали отпечататъците на лапичките на всички животни, които някога са обитавали Странджа или в момента обитават планината. 

         Марков камък за пръв път е описан за археологията от братя Шкорпил. Мегалитното съоръжение е датирано от XII — VII в. пр. Хр. Археолозите предполагат, че камъкът е принадлежал към тракийско светилище от ранната Желязна епоха (XII в. пр. Хр.), изградено на същото място. Светилището не е проучвано сериозно археологически. Откритите на място артефакти материали свидетелстват, че то е било свързано с култа към Слънцето, плодородието и Великата Богиня майка.

Демир баба (Железният баща) край село Малък Поровец

    Великан на великаните, повелител на огъня и водата, благодетел и защитник на бедните. Ръцете му били черни от работа, та му казвали Чернодланестия. На краката си носел железни обувки. Където стъпел с тях, краката му потъвали в камъка. В ръцете си носел двуостра брадва, с която разсичал планината. С един удар отсичал главата на мечки и глигани. Когато се появил в местността край Камен рид толкова му харесало, че решил да остане. Но лош владетел бил запушил всички извори и нечувана суша моряло хора и добитък. Като разбрал това, Демир баба вдигнал ръката си , разтворил пръстите и бръкнал под рида. От камъка бликнала студена вода. Пил Железният баща и благословил водата да лекува и никога да не пресъхва. От този извор води началото си река Крапинец.

Чашата на великаните край село Розовец

 Поразително за българските археолози е изключително правилно оформената като кутел гранитна скала, както и наличието на втори подобен почти разрушен мегалитен кутел в съседство. Кутелът е имал и своеобразен капак - воденичен камък, който обаче е присвоен в миналото от недоброжелател, който е използва предмета за каменна настилка в двора на дома си. На около 30 m е разположен мегалитен обект, който вероятно е използван за култови цели от тракийските племена обитаващи района в древността.

Шарапана в село Горно Брястово

Винарските камъни (шарапана) в околностите на селото датира от нач. на I хил. пр. Хр. Около десетина шарапани са открити североизточно и югоизтично от Брястово.Това са изкуствено направени вдлъбнатини в скалите с дълбочина 20-70 см. и диаметър 50-180 см. Всяка шарапана се състои от две нееднакви басейнчета с наклонен под и открито или закрито каналче. Името шарапана идва от турската дума шарап и означава вино. Това показва, че в тях обитателите на тези места са преработвали грозде за вино. Счита се, че шарапаните са свързани с култа към бог Дионисий, бога на виното и веселието.

Резерват “Ропотамо”

       

     Лъвската глава представлява интересна каменна пирамида, оформена сред ларамийски сиенити с къснокредна възраст (около 65-70 млн. години). Местността се нарича Вълчаново кале и мнозина вярват, че тук се намирало главното убежище на легендарния войвода. Запазена е легендата, че горе има затрупан кладенец, пълен със златни монети. Закопал ги самият Вълчан войвода, след като завладял в устието на Ропотамо турски кораб. На това място е открита и пещера - утроба, разположена над устието на река Ропотамо. Разкриването на двете пещери - утроби доказва една от теоретичните идеи на проф. Александър Фол за съществуването на пещери, в които през определени интервали прониква слънчев лъч. По този начин траките си представяли символичното оплождане на утробата на Земята или Великата богиня майка от слънчевия фалос на Небесния бог, което създавало новата година и осигурявало плодородието. Оформянето на такива светилища изисквало отлично познаване на разположението на Слънцето и точно изчисляване по посоките на света. В близост пък се намират повече от 15 долмена от ранножелязната епоха (X-VI в.пр.Хр.), както и прочутото мегалитно светилище в местността Бегликташ, разкривани от бургаската археоложка Цоня Дражева. Тя започва проучванията през 2003 г. и открива два кръга от гигантски скални късове, частично обработени от човешка ръка. Общата площ е около 6 дка.

Кромлех край село Долни Главанак

Този преслап се намира край село Долни Главанак на 60км. от Кърджали. Побитите каменни блокове достигат височина до 1.50-1.80м., а кръгът, който очертават, има вътрешен диаметър 10-12м. Според учените в кромлеха са се извършвали ритуали, свързани с култа към Слънцето и е било древна обсерватория.Мнозина от местните хора разказват, че напролет и наесен, когато денят и нощта се изравняват, каменните блокове сияят с необикновена сила, а при хубаво време слънчевите лъчи сякаш се обточват покрай каменните грамади.  Култовото мегалитно съоръжение кромлех е от VIII - VII в. пр.н.е. Наречен е "Българският Стоунхендж". Най-големият менхир се намира в Карнак (Бретан) и наброява 2813 камъка, подредени в 13 реда. Вертикалните скални отломъци в кромлеха са 15 на брой, високи до 1.5м, невинаги равноотстоящи. Може би според замисъла на строителите високите и ниските менхири е трябвало да се редуват закономерно по целия кръг, но днес тази закономерност не е реализирана изцяло.

Кромлех край село Старо Железаре

 Кромлехът край Старо Железаре представлява каменен кръг от 22 камъка, наредени плътно в кръг един до друг. Обиколката на кръга е 21 метра, а диаметърът е 7 м. От южната страна са ниските камъни, започват от 90 см, а след тях растат на 1,20, 1,60, 1,80, 2,30, 2,80. На четири места в кръга има камъни с еднаква височина, с които са отбелязани посоките – изток, запад, север, юг. Любопитен факт е, че на Балканите няма друг подобен обект, а именно каменен кромлех, покрит с тракийска могила.

Долмени

Счита се, че в България има около 750 такива каменни съоръжения, като само в Сакар те са около 600. Най-много и добре запазени са в района на Тополовград. Големи струпвания на долмени са регистрирани край селата Българска поляна, Сакарци и Планиново. Христоматиен пример са съоръженията в землището на с. Хлябово. В местността Нъчеви чеири е оцелял двукамерен долмен, а други два са в местността Евджик.Стъпите ли в полите на Странджа, няма как да не попаднете на странни каменни мегалити, подредени във форма на миниатюрни къщички. Долмените се срещат тук на всяка крачка и пазят невероятни легенди за змейове, змеици и самодиви. В Странджа и до днес живеят старци, които се кълнат, че с очите си са виждали как самодиви в бели премени играят диво самодивско хоро. Нежните мистични създания се събирали в тъмни доби на потайни сборища около долмените. Археолозите си имат друго мнение по въпроса и гледат на змейовите легенди като на фолклорна екзотика. За учените мегалитите са сред най-интересните археологически паметници, построени от хората преди хиляди години. Може и така да е, но легендите за самодиви и змеици са къде по-интересни и пленяващи.Едва ли има друго място в България, което да пази толкова много митове и легенди. Невероятните истории за танцуващи в транс самодиви и страшни змейове, които крадат най-красивите девойки, са живи и до днес в Странджа. Малцината старци, останали в обезлюдените села, ги разказват със страхопочитание. Разказват ги така, както са ги чули в своето детство от бабите си. Друг е въпросът, че в странджанските села девойки отдавна няма - нито красиви, нито грозни. Сигурно затова и змейове напоследък почти не се появяват. Или поне така обясняват местните хора. Къщите на змейовете обаче още ги има. Стоят си непокътнати в планината със стотици. Още от времената, когато гората била пълна с подобни същества.Не е за вярване, но както всички легенди в Странджа, и тези са преплетени с реалността. Тук дори си имат истински доказателства за страшните създания и то не едно и две. Първият артефакт, доказващ съществуването на змейовете, са долмените. И няма как да е другояче - иначе защо местните ще ги наричат "змейови къщи"?! Те са неразривно свързани с древните легенди за великани в човешки образ, които крадат хубави момичета. Според преданията това се случва винаги и само през лятото - на празниците Еньовден и Горещниците. Единственото, което различава змея от хората, са малките крилца под мишниците. Те обаче са скрити под дрехите и никой не разбира, че това е предрешен звяр. Обикновено змеят обладава съзнанието на девойката и тя остава завинаги негова в плен, обсебена от своя любим.

   Старите предания са запазили и ритуалите, с които тази коварна любов може да бъде "излекувана". Родителите качвали момичето на кола без ритли и го извеждали извън селото в посока на слънцето. Когато стигнели до наклон, те разглобявали колата, а частите разхвърляли на различни страни. Това правели странджанци преди много години, когато имали съмнения, че някоя девойка е залюбена от змей.Друго доказателство, че змейовете са си съвсем истински, се крие в имената на селата. В района около Малко Търново поне половин дузина селца са кръстени на змейове - Белеврен, Еврена, Евренозово, Караеврен. Коренът на думата "еврен" идва от турски език и в буквален превод означава "змей". Едното от селата е наречено на белия змей - Белеврен, другото е кръстено на черния змей - Караеврен, днес познато повече с новото си име Близнак. А помежду трите села Белеврен, Евренозово и Караеврен е местността на Змея - Еврена. За да докажат своето пребиваване в района, змейовете са оставили десетки каменни къщи.В съседното село Бяла вода и до днес разказват легендата как змеят, който живеел в пещерата на баира, откраднал хубавата Елена от хорото. Спуснал се като хала от върха и грабнал момата, а после отлетял. В Бяла вода повече никога не видели хубавата Елена, но намерили сукмана й край пещерата, която нарекли "Еленината дупка". И до днес в Странджа се намират разказвачи на чудни истории, които се кълнат, че са виждали истинско самодивско хоро да се вие около мистериозните долмени. Стане ли въпрос за самодиви, хората в планината започват бързо да се кръстят и да шушнат подплашени. Поведението им подсказва, че нежните създания със сигурност са доста по-опасни от крилатите великани и дори изговарянето на името им, особено по тъмно, е забранено. Легендите разказват, че самодивите са приказно красиви жени, които танцуват божествено, а гласовете им омагьосват. Погледнеш ли ги в очите обаче – убиват с поглед. Някога, много отдавна в Странджа имало смели юнаци, които успели някак си да опитомят самодиви и да ги превърнат в невести. За това трябвала не само смелост, но и хитрост.Ако някой мъж успеел да открадне булото на самодивата, тя се превръщала в обикновена жена и му се покорявала. Тя минавала през венчило, раждала деца, но никога не ставала добра майка и домакиня, а използвала всяка възможност да си върне откраднатото було и свободата. Тогава изоставяла децата и мъжа си, за да се завърне при своите посестрими край долмените. Понякога, разказват, самодиви приставали и по собствено желание, щом се влюбят. Но обсебвали любимия си без остатък и го измъчвали с прищевките си до смърт. Затова най-добре работа със самодиви да си нямаш, мъдро съветват старците. В приказките за самодиви може и да ви се сторят наивни, но хората в Странджа се кълнат, че са истински. И съвсем не на шега си носят в джоба глава чесън или парче от змийска кожа. 
     Казват, тези две неща имали чудодейна сила и пазели от самодивска магия. Лек за змейове местните не са намерили, но пък и не им трябва поне засега. Крилатите крадци на хубавици се поизгубили незнайно къде в мига, в който момите свършили. Ясно е – няма кого да крадат. А по всичко личи, че скоро моми тук няма да се заселят, а без тях и змейове няма да има. В Сакар безспорен шедьовър е трикамерният "Царски долмен" в местността Бялата трева, който е най-големият на Балканите. Долменът, който е изслдван е двукамерен (две помещения с по 4 стени и покрив), но триделен (третият дял е преддверието, дромос, което има три стени, но няма покрив). Граден е с една сурова красота и сигурност от огромни, добре одялани и подравнени плочи от някаква скала, която видимо напомняше гранита, но бе доста по-ронлива. Такива плочи има на много широко пространство наоколо - на бърза ръка го "обтичах" и го огледах (приятелите ме познават, че на такива места не мога да стоя мирен) - така че не се е налагало траките да ги мъкнат отдалече. Отпред, напречно към оста на долмена, са изградени алея и фасада, които подчертават тържествено входа, придават му строга ритуалност и мощ. Състоянието на гробницата бе много добро, двете покривни плочи - на малката и на главната камера - си бяха по местата все още. Камерата е почти куб с ръб не по-малко от 2 метра. За северната стена не се е намерила достатъчно голяма плоча, та древните строители снадили два камъка, като добре огладили ръба, по който двата къса се допират, за да оформят стената. В горната си част стените са скосени подобно на мансардните покриви, така че помещението не е прост паралелепипед! Самият долмен е вдълбан в земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи изцяло.  Официалната археология би сметнала приликата на Балкария и България за чисто съвпадение, тъй като по- логично би било много по- късно нахлуване на разнородни етно-лингвистични елементи – ирански, угърски, тюркски и други, повечето произхождащи от Централна Азия, които препускали на коне, за да създадат държава, която да се противопостави на „хегемона“, а именно Римската империя. В Русия археолози откриха древни черепи с трепанация в горната част на фонтанелата. Находката от 13 черепа е необичайна с това, че отворите са на едно и също място при всички. Учените изследвали черепи, намерени в Ставрополския край, Кабардино-Балкария и района на Ростов на Дон. Находките датират от 5-3 хилядолетие преди н. е. 6 от черепите са на мъже, други 6 - на жени, а за един от черепите не е установено дали е на мъж или жена. Възрастта, на която тези хора са умрели, варира между 14-16 години и 50-69 години. Най-интересното обаче е, че 8 от черепите са зарастнали след извършената трепанация, което е изключително смайващо! "Какви древни лекари или изследователи е имало, можем само да предполагаме. Факт е, че оцеляването след такава операция е истинско чудо", заяви антропологът Юлий Грески. Учените открили също така, че някои от дупките в черепите са следствие на кюртаж (бавно издълбаване), а някои са пробити с прецизен остър инструмент. Най-голямата дупка открита от учените е с овална форма, с дължина около 9 см и около 4,5 см в ширина, най-малката - около 2,5 см в диаметър. Според учените намерените черепи не са били допълнително наранени, което предполага, че трепанациите на са заради разрешаване на някакъв медицински проблем. Още повече откритите черепи са на едно и също място. Според Грески подобни черепи са открити преди години от археолози на териториите на България и Унгария. Те са датирани за периода X-XV-и век, а според някои конвенционални учени са символ на привилегированост към по-висша класа в обществото. Според по-авангардни учени обаче, предците ни са извършвали психо-енергийни експерименти чрез изкуствено стимулиране на определени зони в мозъка, включително чрез директно привнасяне на билки.၊Особено забележителни са извършваните трепанации, изучени и описани от д-р Петър Боев, чиято заслуга е, че световната наука ги призна за специфичен древнобългарски обичай, който “маркира” пътя на българите в Алтай през Средна Азия чак до централна Европа и Балканския полуостров. Посочените трепанации бивали два вида: символични (с магическо-обреден характер) и истински хирургически операции с лечебна цел. Символичната трепанация на черепа се отличава от реалната трепанация по това, че се премахва само външната черепна пластинка и част от гъбестото вещество (диплое), без да се засяга вътрешната пластинка на черепните кости. Следите, които оставят символичните трепанации, най-често имат овална форма, с диаметър от 8 до 20 мм и дълбочина от 0,5 до 2 мм и се намират върху или в съседство със стреловидния шев на черепния покрив, предимно около точката на свързване с венечния шев (областта на Брегма). При мъжкия череп от Плиска (VII-IХ в.), който има три белега от ритуална трепанация, е приложен лечебен метод за лекуване на нервно или психическо заболяване. От намерените находки се установява, че трепанациите, правени за лечение на психически заболявания, са най-често в областта на темето (върха на главата). Там обаче съгласно теорията на тибетската и китайската медицина се намира важна енергийнаточка бай-хуй (“сто срещи”) това е точка 20 от т.нар. “Заден среден меридиан”, прилагана при лечение на главоболие, неврастения, влошаване на паметта, шум в ушите, епилепсия и др.   Бойното изкуство на българите (техниките със захвати) говори, че за лечение са използвани и техниките на мануалната терапия (т.н. чекръкчийство). Търсейки паралели между българската и източната медицина, бие на очи един интересен факт: известните у нас “чекръкчии”, които умело наместват кости и изкълчени стави, имат своеобразен тест-изпит за майсторство да сглобяват счупена стомна в чувал, без да я гледат (само с опипване). Абсолютно същият изпит-тест съществува и в Китай за техните народни лекари – специалисти по ортопедия. Знае се, че мнозинството от тях са и специалисти по бойни изкуства У-ШУ и Ци-Гун. След покръстването християнската религия забранява както трепанациите, така и прилаганите други методи на лечение, заклеймявайки ги като езически. Много от лечебните методи, използвани от древните български жреци-колобрите, са преминали в народната медицина. Вероятно пряк наследник на лечителското умение на колобрите се явяват богомилите, които са били и изкусни лечители. Данни за това се намират в богомилското съчинение “Зелейник” от Х-ХI в. В него се съдържат указания за лечение с билки, мед и други лечебни средства за очни и кожни заболявания, болки в корема, хълцане, отравяния, зъбобол, инфектирани рани. Прилагани са също така психотерапията и внушаването на положителни емоции. Свидетелство за това е и богомилският апокриф “Детство Исусово”, както и Сисиниевите молитви. В тези лечебно-заклинателни молитви е използвана част от богомилската медицинска терминология. Това по същество е използване на т.н. “мантри”, познати в будизма и др. езотерични практики, което и е древна форма на т.нар. биоенерготерапия.

   Богомилите са познавали и прилагали ирисовата диагностика. За неин основател се смята етипетският жрец Ел Акс, лекувал младия египетски фараон Тутанкамон (фараон от XVIII династия). Откъде този метод е бил известен на българските богомили, историческите хроники мълчат. Но е факт, че заедно с богомилите това  знание е преминало и в Европа. В “Песента на нибелунгите” (която на практика си е чист хунски епос от времето на Атила) се споменава за чудодейния начин на разпознаване на болестите по окото от богомилите. Те носели със себе си торбички с билки, които разменяли за хляб срещу лечението.

    За влиянието на богомилското лечителство върху медицината на Европа е показателен и следният факт: Прочутият “Целебник” на Василий Врач е намерен през XIX в. в Сорбоната. Преведен е на френски език от д-р Петър Берон, поради интереса на френския лекар Луи Куне. На база на основните начала за разреждане на лекарствените продукти описани в него, Куне поставя основите на съвременната френска хомеопатия.
     Долмените са свързани с погребалните практики и с култа към Слънцето. Строени са през ранножелязната епоха в ХII-VI в.пр.Хр. Блоковете на масивните съоръжения от Странджа и Сакар често са с тегло над тон. Конструкцията включва правоъгълно помещение от странични плочи, покрити с хоризонтална плинта. Понякога в един от вертикалните блокове е издялан вход. Долмените са с една или повече камери, със или без дромос (коридор). Когато са с няколко помещения, те са разположени последователно или едно до друго и с отделни входове.

1.    Долмен край село  Голям дервент

 Лично Ванга разкрила на дъщерята на Живков къде се намира сакралното място. Тайнствен енергиен център, за който малцина знаят, е скрит в огромния парк на някогашната правителствена резиденция в Хисаря. Представлява четири каменни конструкции, ориентирани към посоките на света – изток, запад, север и юг. В средата е оформен малък извор, обграден с камъни, за които местните казват, че лично Людмила Живкова ги е донесла при едно от пътуванията си до Тибет.

2.    Долмен край село Златосел

Само покривната плоча на мегалита има площ от над 25 кв.м. Освен с размерите си съоръжението впечатлява и с местоположението си – намира се в Средна гора над с. Златосел, община Брезово. Долмени в този район не са откривани, находката разширява ареала, в който тази архитектурна и строителна традиция е регистрирана на наша територия – досега се смяташе, че долмените са разпространени само в Сакар, Странджа и Източните Родопи.Долменът е с перфектна ориентация на изток и според археоастронома доц. Алексей Стоев отразява много напреднало астрономическо знание.

3.    Долмен при село Хлябово

 Долменът при село Хлябово е най-внушителния в цяла България. Най-ранните материали, откривани при археологическите му проучвания, го датират в ранножелязната епоха. 

 Вероятно долмените са били издигани за членове на общността с адекватен социален статус. За съжаление, тези личности все още не могат да бъдат изведени от анонимност,въпреки внушителността на съоръженията. 
 Сигурно е обаче, че притежателя на подобно вечно жилище, гарантиращо му безметежно съществуване в отвъдното, е обладавал владетелския институт. Други внушителни представители на мегалитната култура (от гръцки мегалос – голям и литос – камък) в България са долмените в м. Бялата трева при с. Хлябово, в м. Баямлъка при с. Оряхово и при с. Пелевун, област Хасково.

4.    Долмен в местността Евджика

 Евджика с двата долмена е южно от Хлябово, в иглолистна гора, близо до микроязовира в края на селото, Еднокамерен протодолмен с една надлъжна стена е естествена изпъкнала скала и втора надлъжна стена, която е отцепена, обработена и забита в терена. Капакът е на мястото си. Личи могилен насип, който не покрива долмена. Пред входа има запазена, но отместена от оригиналното място плоча с неизвестно предназначение.

5.    Долмен в село Плевун

Тракийската гробница до село Плевун е мегалитно гробно съоръжение от периода V - I век пр. н. е. Изграден е от големи цепени и грубо оформени гнайсови  плочи, които са поставени вертикално в предварително подготвен изкоп на малко естествено възвишение. Долменът е последният открит до момента мегалитен тракийски паметник и е много уникален като архитектура, защото съчетава в себе си както елементи от ранножелязната епоха, така и такива напомнящи за по-новите достижения на елинизма. Гробницата при Плевун притежава модерен за времето си план, характерен за монументалните гробници от V - III в. пр. н. е.

6.    Долмен край село Радовец

                                        

7.    Долмен край село Планиново

                                        

8.    Долмен край село Студена

9.    Долмен край село Оряхово

10.                      Долмен крайсело Васково 

11.                      Долмен край село Дрипчево

12.                      Долмен край село Изворово

13.                      Долмен край село Черепово

14.                      Долмен край село Българин

15.                      Долмен край град Приморско

16.                      Долмен край  град Малко Търново

17.                      Долмен край село Граничар

18.                      Долмен край село Белеврен

19.                      Долмен край село Голямо Буково 

20.                      Долмен край село Звездец

                                   

  21.                         Долмен край село Кирово

22.                     Долмен в резерват Ропотамо

 23.                    Долмен край село Заберново

На противоположния бряг на Черно море се намира историческата област в Северен Кавказ – Балкария. Балкарците ( „планинци“) са тюркски народ, населяващ Кавказкия регион, титулен народ в Кабардино- Балкария. Техният карачаево-балкарски език е от северозападната (куманска) подгрупа на тюркските езици.

 Кабардино- Балкария е малка република, не само по мащабите на Русия, но и на Кавказ — само 3% от територията му. В случая обаче размерът няма значение, защото Кабардино-Балкария може да заинтригува всеки дори само с един единствен факт — на територията й се намира най-високият връх на Европа и още шест върхове по над 5 хиляди метра. 

В „подковата” от величествени планини е разположена столицата Налчик, известна като курортен град. От север на юг релефът на Кабардино- Балкария последователно се издига към Главния Кавказки хребет, където на границата с Карачаево- Черкесия Минги- Тау подпира небето. Всъщност, по света „вечната планина на съзнанието и мъдростта” е известна като Елбрус. Кабардинците исторически са живели в равнината, балкарците — в планината.

 Освен исконните народи тук живеят руснаци и още десетина националности. Различни изследователи многократно са изразявали мнение, че между балкарците и българите съществува генетична връзка. Някои учени дори са стигали до извода, че по-правилно би било българите да се наричат балкари. Между другото, „Балк” в персийска интерпретация означава сияние, а „Ар” – мъж.
 Днешното име на балкарците произхожда от името на древните Кавказки Българи, които още от 11 век, различни арменски източници са посочвали като население на различни места от Кавказките гори. Аранския автор Ибн Русти, пише че в пределите на Грузия живеело племе Таулу- ас, което означава Горни аси. Това название се припокрива с самоназванието на Балкарците - Таулу - Планинци. През 1395 - 1396, Тимур и неговите летописци упорито наричат балкарците качаевците - аси, и споменават за ожесточените битки. Към групата на асите в тези летописи се споменават и осетинците.Балкарски лингвисти днес са намерили хиляди думи в Балкарския, с нетюркски, а ирански или шумерски произход. 
 В Баксански район на Кабардино- Балкария, недалеч от село Заюково, се намира дрвен некропол, в който са открити хиляди уникални артефакти и много останки от хора. Скорошни изследвания са довели до ново откритие: учените се натъкват на черепи с необичайна форма. Некрополът край Заюково е известен на науката още от 20-те години на миналия век. Специалистите го квалифицират като паметник, принадлежащ към кобанската култура - археологична култура в Кавказ от периода на бронзовата (XIII/XII — IV век пр.н.е.) и желязната епоха (VII — III век пр.н.е.). По време на разкопките, провеждани край Заюково в продължение на много десетилетия, са открити множество отделни некрополни комплекси с човешки останки, както и хиляди артефакти, фрагменти от древни катакомби, останки от амфитеатър и други постройки.

Мястото е привлекателно, не само за специалистите по история и археология, но и за иманярите. Точно те, според съобщение на ТАСС, през 2011 година откриват четиристотин метров комплекс, който учените после наричат "Трети Заюковски некропол". За да се предотврати разграбването му, държавата поема охраната му. От 2014 година всяко лято се провеждат археологични разкопки. 
Въпреки че иманярите доста са навредили на некропола, дори това, което е останало след тях може да даде нови данни за културата и историята на народите, обитавали в древността тази част на Северен Кавказ.  По съобщение на председателя на Руското географско общество Виктор Котляров, в Трети Заюковски некропол археолозите са открили два черепа с удължена форма. Единият не се е запазил много добре и идентификацията му все още продължава. Другият е запазен в достатъчна степен, за да може учените да определят, че е принадлежал на 16-годишното момиче.  
Погребенията се отнасят към III—IV век и са извършени от номадско племе, принадлежащо към сарматите. За тази народност е характерна практиката да пристягат черепите на новородените посредством кожени ленти. Така черепът на растящото дете се е деформирал, придавайки му издължена форма. Не е ясна точната причина за тази "варварска" практика. 
Учените спорят около две хипотези: удължените черепи са служели за лесна идентификация кой е "свой" и кой не е; втората версия е, че практиката е продиктувана от някакви естетически критерии.  Виктор Котляров припомня, че на територията на Кабардино-Балкария вече са откривани удължени черепи - най-вече в района на Баксанското дефиле. Недалеч от Заюково, в района на селцето Кенделен, първите "дългоглави" черепи са открити още през 2014 година, но тези останки са много повредени. Находките от новите некрополи дават на учените много материал за изследвания. В черепа на младите хора са открити поставени кости и други предмети. Според Котляров, това вероятно е практика с накякъв "сакрален смисъл": например, чрез манипулацията по черепа може би древните са смятали, че човек се сдобива с възможността "да вижда и знае онова, което не е дадено да научат събратята му от племето".

В планината Кавказ в Русия, недалеч от градовете Целенчик, Туапсе, Новоросийск и Сочи, има стотици мегалитни монументи. Руснаците ги наричат долмени.
Руските и чуждестранни археолози все още не са открили употребата им. Всички тези мегалитни долмени, които ще видите по-долу на снимките, са датирани отпреди 10 000 до 25 000 години, според уебсайта Kykeon. Други археолози определят възрастта на тези мегалитни структури към 4 000 до 6 000 години.Хиляди праисторически мегалитни монументи са познати по целия свят. Някои от най-слабо познатите извън бившия Съветски съюз обаче, са  тези в Кавказ. 

Тези долмени покриват западен Кавказ от двете страни на планинския хребет, в площ от приблизително 12 000 квадратни километра от Русия и Абхазия. Кавказките долмени представляват уникален тип праисторическа архитектура, построени с прецизно облицовани циклопични каменни блокове. Например, камъните са оформени в 90 градусови ъгли или са извити в съвършена окръжност. Монументите са датирани между края на 4-тото хилядолетие и началото на 2-рото хилядолетие преди Хр. 
Макар и като цяло неизвестни за останалата Европа, тези руски мегалити са равни на големите мегалити на Европа по отношение възраст и качество на архитектурата,  но все още са с неизвестен произход. В Абхазия ги наричат "псаун" - къщи за човешката душа; "адамра" и "ахатгун" - погребални къщи., в Карачаево-Черкезия - "испун", "испыун", "спыун (шапсуги)", "кхъэунэжь" - задгробни домове, в Кабардино-Балкария - "исп-унэ" - обиталища на джуджетата испи, в Грузия - на мегрелски диалект - "мдишкуде", "одзвале", "садзвале" - костници и великански къщи, в Русия (XIX в.) - "богатырские хатки/хаты", "дидовы", "чёртовы хаты" - юнашки колиби, домове на предците и дяволски къщи. 

       Кавказките долмени представляват уникален тип праисторическа архитектура, построени с прецизно облицовани големи камъни. Например, камъните са оформени с 90 градусови ъгли или са извити в окръжност.Въпреки многообразието на кавказките монументи, те показват близки прилики с мегалитите от различни части на Европа и Азия, като Иберийския полуостров, Франция, Великобритания, Ирландия, Холандия, Германия, Дания, Швеция, Израел и Индия.Най-различни хипотези са изнесени, за да обяснят приликите и постройките от мегалити като цяло, но това все още е неясно.

    Приблизително 3 000 от тези мегалитни монументи са известни в западен Кавказ, но постоянно се откриват и нови, както и все повече и повече се разрушават. Много от тях днес са силно порутени и ще напълно ще изчезнат, ако не бъдат защитени от вандали и занемаряване.Долмените са открити в областта на Краснодар. Краснодар е град и административен център на Краснодарски край в Русия, разположен на р. Кубан, около 148 км североизточно от черноморското пристанище Новоросийск.

   Струпвания на мегалити, долмени и каменни лабиринти са открити, (но все още слабо проучени) и цялата Кавказка планина, включително Абхазия. Повечето от тях са представени от правоъгълни структури, направени от каменни плочи, или изсечени в скали с дупки на фасадата.Тези долмени покриват западен Кавказ от двете страни на хребета, в площ от приблизително 12 000 километра от Русия и Абхазия. Долмените имат ограничено разнообразие в архитектурата си. Подовете са квадратни, трапецоидни, правоъгълни и кръгли. Всички долмени са придружени от портал в центъра на фасадата. Макар и кръглите амразури да са най-често срещани, намират се и квадратни. Пред фасадата има двор, който обикновено се скосява, създавайки пространство, където вероятно са се извършвали ритуали. Дворът обикновено е ограден от каменни стени, понякога надвишаващи метър. Именно в това пространство е открита керамика от бронзовата и желязната епоха – което спомага да се датират тези гробници -, заедно с човешки останки, медни сечива и украшения от сребро, злато и полускъпоценни камъни. Репертоарът от украса на тези гробници не е голям. Вертикални и хоризонтални зигзагообразни линии, висящи триъгълници и концентрични кръгове са най-често срещаните мотиви. Един декоративен мотив, който доста често се среща, се намира напречно на върха на амбразурната плоча. Най-добре може да се опише като трегер, подпрян от две колони. В няколко гробници също така са намерени релефни гърди. Тези гърди обикновено стоят над двете колони на амбразурната украса. Вероятно свързани с тях са каменните цилиндри, които са били използвани за запушване на амбразурата, и се намират почти при всяка гробница. Понякога те са с фалическа форма. Един от най-интересните мегалитни комплекси – група от три долмена – стои в редица на един хълм над р. Жане на черноморския бряг в Краснодарска област близо да Геленджик, Русия.  Долмените са толкова прекрасни и тайнствени, че често изглеждат като неръкотворни. И все пак те са създавани от хора. Възможно с различни цели, но без съмнение със своя труд и талант. На места те са погребални, а някъде представляват култови съоръжения. И размерите им също са различни – от великани до джуджета, но, което е характерно, всички задължително имат вход. Сега долмените са много популярни. В някои дори се намират древни погребения. Особено чувствителните натури ги възприемат като „врати към вечността“, като че ли те сочат пътя към отвъдния свят. Долмените или змейовите къщи са строени от предпотопната човешка цивилизация на великаните (или както са наречени в Библията нефилимите) – нашите предци, древните българи, които са били огромни и могъщи хора, а после с хилядолетията пяостепенно са се смалявали, привлечени обратно от нарастващата гравитационна сила на земята. Те са били силно интуитивни хора, притежаващи много повече сетива от нашите и са живеели в хармония с майката Земя и стихиите на природата – огън, вода, въздух, геомагнетизъм, слънце. Мегалитните структури са техните светилища, специално построени така, че да се възползват максимално от геомагнитните сили на Земята в съчетанието им с подземната вода и изгряващите слънчеви лъчи. По този начин са се захранвали с жизнена енергия и сила на духа. 
Днешни учени са наясно със специалните геомагнитни свойства на скали като варовика например. Д-р Браун открил, че наелектризираните въглеродни съпротивления и диелектрични маси излъчват шум, който се оказал свързан с промените в космоса. Оказало се, че при някои скали и особено при гранита и базалта, се наблюдават странни „спонтанни волтажи“. Д-р Браун твърдял, че причина за това са внезапните гравитационни флуктуации, преобразувани в електрически заряди. Зарядите били наречени „петроволтови“, а самият феномен — „петроелектричество“. При измерване се оказало, че петроволтовите заряди са доста мощни, особено при някои специфични силикати. Налице били доказателства за процес, при който краткотрайните изкривявания на пространството стимулират генерирането на електричество! Изкривяването на пространството ще рече, че в определени негови точки и на определени времеви моменти гравитационното и магнитното поле на земната повърхност се е променяло. Това означавало, че достатъчно голямо количество подходящи скали могат да бъдат вечен генератор на гравитоелектричество.

   

Археологът Херберт Янкун, оглавявал групата, изпратена от немците преди войната за изследователски работи в южната част на СССР, е заемал един от ръководните постове в Аненербе. Янкун е смятал, че долмените, открити в Кавказ, са построени от праисторическите атланти. Цивилизацията на атлантите е смятана за древните корени на арийската раса от нацистите. 
     "Известно е, че по време на войната в Кабардино- Балкария е пребивавала сътрудничещата си с СС мистическа организация "Аненербе" – разказва Виктор Котляров. – По секретен проект на Хитлер тя се е занимавала с търсеното на Свещения граал, за който се твърди, че е оставен в една от пещерите на Кавказ".

     В Кабардино, Балкария е открита древна пещера, която е била търсена от хитлеристките агенти по време на тяхната експедиция в Кавказ, съобщава КРОСС, позовавайки се на Директ нюз. Пещерата достига дълбочина 80 метра, като цялата е прорязана от многобройни проходи. Учените предполагат, че е направена от човешки ръце, но кои са били създателите - не е известно. 

Учените са забелязали издълбани свастики на камъните, въпреки че се знае, че хитлеристите не са достигнали до пещерата. На повърхността входът е маркиран с две масивни плочи. Попадайки в подземната зала, пещерняците били изненадани от нейните размери – 36 метра по дължина. Към каменното хале водят още няколко входни шахти, една от стените и сводът са шлифовани. Геолози и историци са на мнение, че съоръжението е на няколко хиляди години. За оформянето му са били изнесени на върха на планината огромни каменни блокове, които са укрепили сводовете и входа към подземието. 

Фронтално те са обърнати към Слънцето и се събуждат на разсъмване озарени от неговите лъчи. Според изследователите откритата пещера няма аналог сред други подобни комплекси – по-скоро тя е дело на човешка ръка. Излизащата на върха на планината шахта – това са две масивни каменни плочи, поставени успоредно, със страни от внимателно и точно поставени малки камъни. След това има още няколко шахти, водещи в огромна 36-метрова подземна зала. Една от нейните стени и сводът са старателно шлифовани.

  Дали съществува реална връзка между народи на три континента, взаимодействащи си автономни области, с които развиваме своята култура, търговия и просперитет?