Великата история славянобългарска

   "Защото името Траки, братя мои, е едно от най-древните и почетни имена, и от него произхожда и вашият български род изначало.  Мнозина се трудиха да проследят корените на този древен род, но не почетоха Словото Божие в труда си и затова и не родиха от Бога плод.  Но светите мъже от древността, които изследваха усърдно Светите Писания, те и посочиха още изначало, че от Тира са корените на древния род Тракийски - както и писа и известният вам историк и Божий Инструмент - Йосиф Флавий, в история за царе и императори още в апостолско време,  че от Ноевия син Яфет се родиха седем синове и седмият от тях бе Тира.  Родът, който той, прочее, управляваше, се наричаха Тиракийци или още Тираки и тях гърците от по-късно нарекоха Траки... С голямото си богатство и търговия ти обогати земните царе и изпълни много народи". Понеже вече знаете, че по-късно и Египет извърши мерзост и Бог им прати язвите си, но също се обеща да издигне олтара Си в Египет и да благослови потомството им. Също и Израил извърши мерзостта, която докара тяхното запустение, за което ви писах по- преди; и за тях рече Писанието: "Ако и потомството им да е като морския пясък, пак само остатък от тях ще се спаси!" Също така и относно Асирия, която заедно с Египет и Израил наследи богатството на премъдростта на древния Тир и тяхното потомство, Господ се обеща да благослови и ги нарече "делото на Моите ръце". Но и трите тия клонки излязоха из Едема от древния Тир и са по Божия Мъдрост и Дарове на Превъзходното Знание на Сила, приемници на древния Тиракийски народ. Преки потомци на този Тиракийски народ повече от всички тях обаче сте вие, заедно с целия български род!"

        Съборното Послание на Мелхиседек до Църквите из Цялата Империя, която е на Звяра (Corpus Melchisedecum)

   Истината, изглежда противоречи на всички официални, одобрени от Министерство на образованието и изучавани в учебната програма учебници и справочници по история. Няма намерени останки от прабългарските сламени колиби, липсата им официално се подкрепя от твърдението, че били твърде примитивни постройки.Няма намерени кости, защото населението на прабългарската държава, потънало в реката, по време на битки със съседите ни на Балканите. Няма намерена писменост, не били творци, но след век създали първите писани закони. Няма намерени селища, ценности, посуда за храна, дори сечива от бита, типични за хомо- сапиенс след появата на неандерталеца. Великото откритие, което е едеинственото материално доказателство за тяхното съществуване, са няколко огнища датирани от периода 600-700г.сл.н.е. Къде на лицето на красивите ни земи откриха поне един „кан”, „хан” или поне един скелет на прабългарин от този късен период за цивилизацията и кой е този Тангра, над кого е върховно божество и според кого?

  Възможно ли е, съвременната версия на тази наша история, да се различава от истината за миналото ни?

  Тогава, ако това твърдение е вярно, не би ли следвало да бъде фактически издържано?

  Нека обърнем поглед към древните хроники, за да намерим доказателствата за тази мрачна страница от историята на нацията ни.

  Днес ние разполагаме с доказателствата, които са ни нужни, за да отхвърлим всички несъстоятелни тези, които вече над столетие вършат своята тиха подривна дейност срещу българският дух, българската държавност и българската цивилизация. 

  През V в. Херодот пише: „Траките след индийците са най-многобройните в света. Ако те бяха нещо общо и се управляваха само от един владетел, биха били непобедими и според мен най-могъщи от всички, които съществуват. Тъй като това обаче е невъзможно и със сигурност никога няма да бъде постигнато от тях, те са слаби. Във всяка отделна племенна област те носят отделно име, но нравите и обичаите им са едни и същи. Изключение от това правило правят само гетите, травсите и племената, които живеят на север от крестоните.”  
   В карта на Енциклопедия Британика от 1756 година също е отбелязана земя Европа в Тракия.    

  А в Энциклопедия морфологии четем: "Сарпадон е син на Зевс и Европа, която е красива тракийска принцеса отвлечена от Зевс, преобразен като бик. Като негов син Зевс го дарил с тройна продължителност на живота.Той е един от най-силните съюзници на троянците във войната им с гърците.” (Омир, Илиада, VI 198).

 В ”Тивериополските мъченици” Теофилакт Охридски[1] нарича българите „народ, непознаващ Христа” и „служещ на скитското безумие”, кланяйки се на слънцето, луната и други звезди, а даже принасяйки жертва на кучета.

 В същата работа е предаден и разговора между гъркът Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества–слънцето, луната и звездите. „Сред племената като ден блестеше името Имен. Възглавяше го не елбир, а алп Боян – свръхбогатир. Родил се бе като звезда, от алпи – Слънце и Луна. И полунощните звезди му бяха братя и сестри.“ Този цитат е отново от Волжко- българската летопис. Боян е епитет на Сабазий, оглавил военоплеменен съюз от седем родствени племена дали началото на българския народ.

  В книга I-ва на “География” Страбон[2] обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците и траките са включени в етноса на скитите.

  Стефан Византийски[3] е още по ясен, пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ.  В по-нови времена, българите са били многократно приравнявани ту със скити, ту със сармати.

 Според Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей[4]: "Хората, който били скити, ромейте назовавали Българи"... През 10 век, Самуил и неговите войни, най-редовно са наричани ту скити, ту българи, като двете названия били синонимни.

За Роман Лакапин[5] „Симеон е: „мизиец обладан от скитско безумие”.

 Прокопий Кесарийски[6]: "По-рано те се наричали и скити, понеже всички племена, които заемали тамошните области, изобщо се назовавали скитски, а някои се наричали савромати или меланхлени или другояче.”

  Според  Херодот[7], другото име за племената на медите – било арии. Съдейки по всичко, арийци било и тяхното самоназвание. От друг откъс[8] става ясно, че магитe са едно от шестте племена на Мидия.  Маги, са били наричани първоначално жреците в древна Мидия, където основната религия била "Седмобожието", сиреч мидийците, които са арийци изповядвали същото скитско заблуждение, като при българите и скитите, част от които всъщност били тракийски народи. Херодот представя и друга интересна информация, а именно, че знатните траки белязват телата си с татуировки. Това сведение е потвърдено от избражения по гръцки вази. А от добре запазени балсамирани тела на скитски царе става ясно, че скитите също са украсявали телата си с фигури на животни. В по-късни времена на тази традиция е сложен край с приемането на християнството.

 Руският учен В. И. Абаев[9] в своя труд "Культ семи богов у скифов" обръща внимание на факта, че броят на божествата у скитите е седем. Счита се, че това "седмобожие" най-рано се появява в религиозната композиция на индоиранците и от тях се предава, а понякога и се налага, на съседните народи. Ведийските арии имат седем водещи богове, известни като Адити.

  Според Плиний Стари[10] мидийците са деди на сарматите, а пък Прокопий определя сарматите като част от семейството на гетите. Благодарение на експанзията си на изток древни балкански племена са повлияли населението на Средна Азия още в дълбока древност. В случая със старите българи може да се говори за близост или дори идентичност на техните и арийско-иранските вярвания от най-древни времена. На тази близост с по-стария ирано-скитски-тракийски религиозно-култов кръг (VI - II век пр. н. е.), се задълбочава в присъствието на сасанидската иранска култура в пространствата, които обитават българите.

  На времето е обърнал внимание А. Протич[11]. Маги или магове са били наричани жреците в древна Мидия, където основната религия е "Седмобожието". Тази религия била основана върху вярата в седем бога- светила: Слънцето, Месечината и петте известни тогава планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, наричани  Седемте владетели на ефира. У нас го свързваме с “лирата на Орфей” – Плеядите - седемте звезди от съзвездието Орион, което се е смятало за съзвездие на Дионис. В ранно- християнските катакомби в с. Мурфатлар, Северна Добруджа са разчетени три прабългарски рунически надписа, два от които са посветени на бог Едфу - Слънцето.

  В документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред с това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи, роден около 850 г., който пише следното: “Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa)". Посоченото от арабския учен название е историческо достоверно. Означава Този, който е горе или Този, който е далече.”

[1] Теофилакт Охридски-  византийски духовник, охридски архиепископ, ГИБИ, IX-латински извори за българската история

[2]  Страбон - древногръцки и римски географ, историк и пътешественик.

[3] Стефан Византийски- късноантичен гръцки граматик и географ

[4] Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей - арабски летописец

[5] Роман Лакапин - византийски император

[6] Прокопий Кесарийски- византийски историк

[7] Херодот -  старогръцки историк, VII, 62

[8] Херодот -  старогръцки историк, I-101

[9] В. И. Абаев- руски филолог, езиковед, иранист

[10] Плиний Стари- римски учен

[11] Андрей Димитров Протич - български изкуствовед, археолог, писател

  Тук няма да намерим извода от

притчата за счупения сноп пръчки на хан Кубрат, но нека разгледаме легендата в

детайли.  

“Днес науката има всички основания да смята, че богомилството не е имало привърженици извън клерикалните кръгове — монаси, свещеници и някой и друг мирянин с психически отклонения. Едва ли българските селяни (95% от българския народ в тази епоха) с техния прагматичен ум ще се присъединят към учение, призоваващо ги да не се любят с жените си, за да няма деца и така да се свърши света. И доказателство, че учението е имало привърженици само в клерикалните кръгове, е обстоятелството, че богомилите изчезват още в първите години на турското робство. Приказките на някои историци, че християните в мюсюлманската държава били поставени в еднаква подчинена плоскост и затова изчезнали, не могат да бъдат верни.“

Юрий Венелин в своята книга Критически изследвания за историята на българите от 1849 г. пише следното: „Боян пък, най-малкият от тях /синовете на Симеона/, предпочел живота на частен човек.... в крайна сметка може да се мисли, че той е бил наричан вълшебник само в метафоричен смисъл. Той е бил вещ, което значи предсказвач, магьосник, вълшебник, което именно се приписва на Бояна, което показва, че той е владеел мощното изкуство на Цирцея."

  За Презвитер Козма богомилите са бесовски, разбира се, и песните на един поет, който не се занимава в тях с молитви към Бога и с пости за укротяване на тялото, нито да се споменава достойно, па бил той и царски брат. Затова творчеството на Бояна го изключва и от уважението на религиозните писатели, а царското му потекло е завардило вероятно името му да не бъде у тях укорно записано за близките съвременници, па и за цялото потомство нататък." /печатано в Български преглед 1894 г. кнг. 11/1 2 стр. 248-251/.

    В нашата художествена литература много писатели са се занимавали в личността на Бояна. Те могат да се разделят на църковно-християнски и антибогомилски, пробогомилски и други. Първият тип автори, между които спадат Велдман, Войников, Михайловски и отчасти Петър Карапетров виждат в Бояна магьосника-отцепник от православната църква и по един или по друг начин си отмъщават, като деморализират и принизяват личността му.

   Васил Пундев е написал обширна историко-литературна студия за Боян Магесника през 1923 г. Той пише следното: „В нашето минало няма по-загадъчна личност от тази на Боян Магесника. Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост. Образът му през далечината на десет века излъчва обилни внушения, в неопределеността на които е непоколебим у нас един почти мистичен респект. В тях трепти смътно досещане за непостижима в своята забуленост загадка. Тя ни тревожи, за да тревожим и ние духа на Симеоновия син, търсейки сигурни исторически свидетелства за него. Легендата, поетическата и научната мисъл се спират пред неговия образ, отгатвайки възможните му черти с предчувствието, че те ще се обединят някога в истински портрет на един изключителен българин, който имал голямо значение за нашия духовен живот.

    Д-р Найден Шейтанов в статията си Хилядогодишнината на Боян Магесника, печатана в списание Златорог, год. 4, кн. 4, от 1923 година пише: „Десети век е за нашата Родина вече златен век на държавна мощ и култура. Тогава владееше книголюбеца цар Симеон и свещенодействаше Боян Магесникът, тъждествен, както изглежда, с поп Богомил и Йеремия. „Преди хиляда години значи, Боян Магесникът донесе от Сион скрижалите на българската Веда и цели десет века съпътства като бледен месец благословената ни, но отрудена земя. Боян Магесника — систематизатор на Богомилството като вяра и мироглед — направи от България нов Ерусалим за Европа. Историческа истина е, че Българската ерес се разпространи навсякъде, и в Босна, в Северна Италия, Южна Франция, особено в Прованс, а от тези страни и направо от България обхваща Чехия, Германия, Полша и Русия. Богомилството, като систематизирано езичество в разни форми, образува в противовес на официалното християнство плодородната почва на европейския паганизъм, на който поникват всички национални литератури, начело с провансалската и възраснаха мъже като Хус, Лютер, Коперник, Коменски, Бруно, Лок, Русо и най-съществените носители на романтизма."

     Цветан Минков разглежда сравнително правдоподобно образа на Боян Магесника в едноименния си роман, като го свързва с Богомилството и го въздига до съвършен богомилски водач. Между другото той го свързва с Индия, откъдето смята, че князът носи магическите си способности. Петър Карапетров е писал роман Боян Магът, в който го свързва с неговия чичо Гавраил, който го запознава с тайното учение на старите български жреци, останало записано на дървени плочи. Мъдростта, до която се докосва Боян, била подълбока и от Сократовата, и от Платоновата. Кирил Христов също е писал за Боян Магесника. Той го представя като личност, която се е вмесвала активно в политическите борби и го представя груб и жесток. Представя го като човек със силна воля и голямо влияние всред народа. Раковски също се е занимавал с въпроса за Бояна. 

   „За повечето хора водачът на богомилите е поп Богомил / наричан от богомилите Йеремия /, но според много източници, като Николай Райнов, Боян Боев, Влад Пашов и др., начало на движението е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия – Богомил е негов помощник."

  За Презвитер Козма богомилите са бесовски, разбира се, и песните на един поет, който не се занимава в тях с молитви към Бога и с пости за укротяване на тялото, нито да се споменава достойно, па бил той и царски брат. Затова творчеството на Бояна го изключва и от уважението на религиозните писатели, а царското му потекло е завардило вероятно името му да не бъде у тях укорно записано за близките съвременници, па и за цялото потомство нататък." /печатано в Български преглед 1894 г. кнг. 11/1 2 стр. 248-251/.

     В нашата художествена литература много писатели са се занимавали в личността на Бояна. Те могат да се разделят на църковно-християнски и антибогомилски, пробогомилски и други. Първият тип автори, между които спадат Велдман, Войников, Михайловски и отчасти Петър Карапетров виждат в Бояна магьосника-отцепник от православната църква и по един или по друг начин си отмъщават, като деморализират и принизяват личността му.

   Васил Пундев е написал обширна историко-литературна студия за Боян Магесника през 1923 г. Той пише следното: „В нашето минало няма по-загадъчна личност от тази на Боян Магесника. Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост. Образът му през далечината на десет века излъчва обилни внушения, в неопределеността на които е непоколебим у нас един почти мистичен респект. В тях трепти смътно досещане за непостижима в своята забуленост загадка. Тя ни тревожи, за да тревожим и ние духа на Симеоновия син, търсейки сигурни исторически свидетелства за него. Легендата, поетическата и научната мисъл се спират пред неговия образ, отгатвайки възможните му черти с предчувствието, че те ще се обединят някога в истински портрет на един изключителен българин, който имал голямо значение за нашия духовен живот.

    Д-р Найден Шейтанов в статията си Хилядогодишнината на Боян Магесника, печатана в списание Златорог, год. 4, кн. 4, от 1923 година пише: „Десети век е за нашата Родина вече златен век на държавна мощ и култура. Тогава владееше книголюбеца цар Симеон и свещенодействаше Боян Магесникът, тъждествен, както изглежда, с поп Богомил и Йеремия. 

„Преди хиляда години значи, Боян Магесникът донесе от Сион скрижалите на българската Веда и цели десет века съпътства като бледен месец благословената ни, но отрудена земя. Боян Магесника — систематизатор на Богомилството като вяра и мироглед — направи от България нов Ерусалим за Европа. Историческа истина е, че Българската ерес се разпространи навсякъде, и в Босна, в Северна Италия, Южна Франция, особено в Прованс, а от тези страни и направо от България обхваща Чехия, Германия, Полша и Русия. Богомилството, като систематизирано езичество в разни форми, образува в противовес на официалното християнство плодородната почва на европейския паганизъм, на който поникват всички национални литератури, начело с провансалската и възраснаха мъже като Хус, Лютер, Коперник, Коменски, Бруно, Лок, Русо и най-съществените носители на романтизма."

     Цветан Минков разглежда сравнително правдоподобно образа на Боян Магесника в едноименния си роман, като го свързва с Богомилството и го въздига до съвършен богомилски водач. Между другото той го свързва с Индия, откъдето смята, че князът носи магическите си способности. Петър Карапетров е писал роман Боян Магът, в който го свързва с неговия чичо Гавраил, който го запознава с тайното учение на старите български жреци, останало записано на дървени плочи. Мъдростта, до която се докосва Боян, била подълбока и от Сократовата, и от Платоновата. Кирил Христов също е писал за Боян Магесника. Той го представя като личност, която се е вмесвала активно в политическите борби и го представя груб и жесток. Представя го като човек със силна воля и голямо влияние всред народа. Раковски също се е занимавал с въпроса за Бояна. 

   „За повечето хора водачът на богомилите е поп Богомил / наричан от богомилите Йеремия /, но според много източници, като Николай Райнов, Боян Боев, Влад Пашов и др., начало на движението е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия – Богомил е негов помощник."

   През 1146г. те са анатемосани и християнското духовенство започва да разпространява клевети за Великата ерес из цяла Европа. Първият официален поход на император Алексей Комнин е документиран от враговете на „Великата ерес“, преди същинското заличаване на факти. За разлика от други църковни събори, предшественици, този завършва с жестоки екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение..Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. Първият официален поход е предизвикан от религиозни и икономически причини по времето на император Алексей Комнин. За разлика от други църковни събори, предшествали споменавания, този завършва с екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение.Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. С новите органи на инквизицията в Рим и със списък на забранените книги Ватиканът създал ефикасна надзорна йерархия, за да е сигурен, че клирът и поклонниците спазват новите правила на вярата така, както се очаква от тях. Впоследствие църквата потискала и много нови научни открития, защото смятала, че те могат да разклатят вярата в Бога.

    През 1167г.е свикан събор срещу българската ерес, 1169г. и 1157г.са свикани военни походи, а през 1170г. клеветите и анатемосването става практика и на католическата църква.  През 1185г. отново следва военен поход срещу богомилите. През 1179 г. Латеранският събор анатемосва всички Катари, Патарени и др. български еретици и подготвя кладите. Папа Инокентий ІІІ води жестока борба срещу тях и след 1208 г. прави първият в Европа холокост. Неговите армии атакуват мирните катари в Лангедок, Ю. Франция, с настървение, сравнимо единствено с бесът на нацистите през ІІ Световна война. Тулузкото графство, тогава Прованс, е унищожено с нечовешка жестокост. Тогава се дава заповедта: „Да се избиват всички, а Бог ще познае своите!” 300 000 въоръжени мъже избиват десетки хиляди хора, несъгласни с модела на папската машина.  През 1190г. Назарий - епископ на Конкорецо, ръкоположен в Ecclesia Bulgariae, пренася на запад богомилския трактат „Тайна книга” (Liber Secretum). Всепризнато е значителното влияние на този труд върху доктрините на италианските умерени дуалисти и на някои общности в Лангедок.

   На 11 февруари 1211 година, цар Борил свиква в Търново събор срещу богомилите. По нареждане на българския владетел, решенията на събора са записани в т. нар. Борилов синодик. В него са осъдени богомилските водачи и тяхното учение е анатемосано. Днес „Бориловият синодик“ е един от основите исторически извори за българското Средновековие, тъй като в него са събрани изключително интересни и любопитни сведения за живота и тайнствата на богомилите. Тогава са отправени анатеми, като една от тях гласи: "На онези, които се отдават на някакво влъхуване или обайване или чародеяние или прорицателство, анатема трижди!".   През 1218 г. Папа Хонорий III продължил кръстоносния поход срещу албигойците. Той проявява изключителна активност  по отношение на пряката борба срещу еретиците по линията на кръстоносните походи. проблемът с които в Южна Франция е решен окончателно през 1220 г. По инициатива на Хонорий III се водят усилени борби за изкореняване на ересите в Унгария, Испания, Гърция, Бохемия и Скандинавия. Папа Хонорий III проявява изключително упорита борба и против патарените и богомилите в Сърбия, Босна и дори в България, като изпраща домоиниканци и францисканци за подтискане на еретиците и организиране на кръстоносни походи срещу тях.   През 1226г. в трактат, приписван на инквизитора Анселм Александрийски (Tractatus de hereticis,) се подчертава ролята на  българската богомилска църква в Константинопол (наричана Романска църква), за разпространението на ереста на запад, довело до основаването на първата катарска община. След Първия кръстоносен поход, някои френски кръстоносци също приемат богомилството и основават в Константинопол своя латинска еретическа църква. Изрично се изтъква, че те били :  „отклонени от правата вяра от българи… из цяла Франция сега тези хора са наречени български еретици.”

    През 1229г. е обявена е свещенна война срещу всички свободни учения като жертвите според Ватикана са над 18 000души като по неофициални данни са двойно повече.    През 1240г. В „Книга за двете начала”, написана от Джовани ди Луджо от Бергамо, епископ на катарската църква в Дисенцано , макар да са недвусмислени силните влияния на „Тайна книга” на богомилите, надделява схващането за изначалната обособеност на двете първопричини.

    От историята знаем, че падането на крепостта Монтесгур във Франция през 1244 г. е озарено от зловещия огън на клада, на която са изгорени 200 еретици. След разгрома на френските албигойци и катари много от техните последователи напускат Франция и се установяват в Италия – в градовете Павия, Милано, Монтоя, Кремона, а също така и в Англия. За разпространение на учението и пренасяне на свещените богомилски книги в страните от Западна Европа определена роля играят и кръстоносците. След превземането на Константинопол в резултат на Четвъртия кръстоносен поход те установяват Латинската империя (1204-1261), като кръстоносците живеят продължително и по българските земи. Ролята на кръстоносните походи за разпространение на богомилското учение в западноевропейските страни е обект на специално изследване.  Западна Европа е сполетяна от кръвопролитна офанзива срещу албигойците – френски вариант на богомилството, продължила две десетилетия. Освен военните операции, в Рим възниква и специална институция за борба с еретиците, която прераства в покритата с печална слава инквизиция. Радетелите на тезата, че богомилството е дало свой принос в европейската история, могат да съпоставят резултатите от зловещите процеси с делото на светите братя Кирил и Методий, три века по-рано, и да преценят обществената полза на всяко от двете събития.

    През 1350г. св. Теодосий Търновски свиква събор. Обвиняеми са трима водачи за разпространяването на ереста, аскетизъм и сексуални изстъпления. Сведенията за този събор са запазени в Житие на изтъкнатия покровител на исихазма в България св. Теодосий Търновски.

    През 1360г. е свикан нов събор, който прогонва непокаялите се богомили от Българското царство. След този период римокатолическите епископи и теолози ясно определили в какво точно да вярва и как да се държи всеки един член на църквата. На един всеобщ католически църковен събор (1545–1563) в малкото градче Триен в южните Алпи били приети редица декрети, които съществено допринесли за обновяване на католицизма. 

    Изминават  години от провеждането на първия събор против богомилите в Константинопол и от подобно събитие в Търнов. Бавно угасва спомена за първото убито дете в покрайнините на Странджа. 

    Учебниците разказват, че на смъртният си одър, потомците на великият владетел се събрали, за да чуят последен съвет. Старият им баща показал сноп стрели и призовал  да ги счупят. Колкото и усърдно да се опитвали синовете му,  това не се случило. Тогава Кубрат развързал снопа и започнал за чупи стрелите една по една. После вдигнал поглед към младите български благородници и им казал – „Докато сте заедно и се поддържате ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!”  

  От Плутарх знаем, че владетелят Скилур имал много синове. Предчувствайки смъртта си, той ги повикал при себе си. Когато всички пристигнали им наредил да счупят сноп стрели. Това не се отдало дори на най-силния. Тогава старият цар рекъл- „Бъдете като този сноп стрели – винаги заедно, така никой няма да е ви пречупи!”. Разликата в двете легенди е в имената на владетелите, а и във времето на описаните истории. Кубрат, според официалната наука, е живял през VII-ми век, а разказът на Плутарх засяга събития от  около 800 години по-рано.  Но кой има нужда от факти по този въпрос?
   От съременните исторически хроники разбираме чрез враговете си, в лицето на някакъв анонимен римски хронограф писал текст през 334, а се цитирал препис от 354г., че „прабългарите” вероятно проникват в Европа през IV век. В началото на VII век били част от Тюркския хаганат и начело с хан Кубрат възстават през 632 г. Кубрат основал „Стара Велика България” и обединява прабългарските племената в племенен съюз. След смъртта на Кубрат, сина Хан Баян остава на териториите на баща си , но не се знаело на каква територия се намира, сина хан Аспарух създал Дунавска България, Хан Кубер- Македония, а хан Котраг - Волжка България. Трябва да се знае, че няма нито едно сведение на гръцки или римски или друг летописец, в което да  прочетем някакво сведение за това,  че богът на старите българи е носил името Тангра. Лъжата за Тангра е изфабрикувана с помощта на силно повреден надпис, чиито фрагменти са снадени и съвсем своеволно са им добавени букви, според мнозина историци. На този писмен паметник думата бог не е спомената изобщо и въпреки това, въпреки липсата на исторически извори, на няколко поколения студенти се внушава, че дедите ни са се кланяли на тюркски бог.

    Балканските народи, фактологически вярват в божества, за които изпраждат монументални култови съоръжения. Още от най- древни времена намираме доказателства за това, че са познавали астрономическите зависимости и събития, като оставяли множество доказателства от познанията си по планинските скални комплекси. Осетинците от Кавказ, преди да приемат мохамеданството, са имали религия, в която числото седем е играело особена роля. В зороастризма също има седем божества (Амеша Спента), а начело е Ахурамазда. Зороастрийската вяра, обаче, не е персийска, тя е създадена от мидиеца Зартош (Заратустра). Друг ираноезичен народ - аланите, също се прекланя на седем божества.
    Вярващите християни днес не разпознават факта, че Йоан Кръстител също е изживял последните си дни по родното Черноморие, където са открити фрагменти от костите му.   Според научен анализ тези кости са с изключително висока вероятност на автентичност или поне са на негов съвременник и поддръжник на ранно- християнските практики. 
    В Созопол е открита църква, просъществувала шест века преди Аспарух, но в учебната литература тези факти не се актуализират.
„Иисус каза, че от Адам до Йоан Кръстител никой, роден от жена, не е по-велик от Йоан Кръстител, та да не се отвърнат човешките очи. Но той казва, че който сред вас стане дете, ще познае царст­вото и ще стане по-велик от Йоан.” Евангелие на Тома

  През месец юни 2010 г. при разкопки на остров Свети Иван край Созопол екип от български археолози попада на запечатан реликварий от алабастър, съдържащ зъб, парчета от кости на ръка и от лицева част. Но никой още не предполага, че е направен сериозен пробив в българската, а и в световната библейска археология. Впоследствие учените установяват, че мощехранителницата, открита в олтарната част на най-стария храм на острова, датира от средата на V век, а върху нея разчитат и надпис. Според него през въпросния век някой си Тома пренесъл точно на рождения ден на Св. Йоан Предтеча неговите свети мощи. Изотопният анализ в оксфордската лаборатория показва, че костите са от човек, който е живял в началото на І в. сл. Хр. – период, който съответства на библейската история за Йоан Кръстител – казва проф. Попконстантинов. Според изследователите се касае за един хронологически отрязък от 5-та година пр. Хр. до 75 г. сл. Хр. – Освен това, колегите ни успяха да възстановят пълния митохондриален ДНК геном от три от костите, като по този начин потвърдиха, че те са принадлежали на един и същи индивид от мъжки род. Нещо повече, експертите успяха да идентифицират една фамилна група гени, която е от най-разпространените в Близкия Изток. С други думи, този мъжки индивид произхожда от район, в който би трябвало да е живял и Йоан Кръстител. Св. Йоан Кръстител, известен и като Св. Йоан Предтеча (пророк Яхия) е братовчед и предшественик на Иисус Христос, който според Евангелието, предсказва пришествието на месията (на Христа). 

От тук, трябва да се замислим за евентуалните причини Римската империя да пропагандира новата история на Балканите и да диктува неверни факти относно миналото ни. Нека разгледаме събитията последвали християнизацията на Европа.

  Историята ни отвежда в 55 г.пр.н.е. на среща с Римската империя.  Гай Юлий Цезар планира поход, чиято цел е да предотврати по- нататъшно обединение на Балканските народи и засилване на тяхната мощ. Римският политик не успява да осъществи замисъла си, понеже е убит от своите противници през 44г.пр.н.е. Следващите сериозни опити на Рим да подчини гетите са от 1 век, но действията на император Домициан завършват с неуспех. Последвалият го владетел Марк Улпий Траян е по-добър тактик и пълководец. Посредством две войни той успява да победи цар Декебал и да заграби богатствата на тракийската държава възлизащи на тонове злато, сребро, а и добитък. По-късно траките взимат участие във войните на страната на  Римската империя, като са описвани като войнствено племе. Според фактическите сведения, скитите били тракийски народи, българите изповядвали скитското заблуждение, та служели на месеца, на слънцето и на други звезди. С времето името продължило да се променя.        

  През 150г. армията на Римската империя започва гонения срещу всички свободни учения, защото там се крие силата на Балканските народи по това време.

  През 250г. наследството на Александрийската школа от философи  дава началото на религиозния фанатизъм към езичеството. Поетапно езичници са водени в свещенната планина, където се молели на непознатия Бог да ги приеме. Това е началото на духовната промяна. От тук насетне, победителят от войната, пише историята на губещия. Тези хегемони са отговорни за изопачаването на информация от цялата българска история. Всеки заличен документ от римски богослов, инквизитор и подкупен историк, допринася за дезориентацията за тези мрачни векове. В този ред на мисли, езичеството е най- големият враг на християнството, както православно, така и католическо. Тълкуването на пасажи от Библията, изучаването на астрономия, астрология и химия било напълно забранено. Но най- смъртоносния грях била вярата в ерес. От хилядолетие заразата се разпространявала от Балканите към цяла Европа.   Алтернативната история твърди, че главен противник на Ватиката и Константинопол били богомилите. Официалната история се позовава на информацията от Римокатолическата църква, в периода преди официалното еретизиране. Непристойното поведение на пророците и духовните учители руши имиджа на официалната религия.

  Редица изследователи се съмняват в дълбоката религиозност на римския император Константин, който приема християнското кръщение едва петдесет дни преди смъртта си през 337 г. Трябва да се има предвид, че в онази епоха политическите и религиозните въпроси са много тясно обвързани.

При различни бедствия и войни тракийските племена са прекосявали Дунава и са търсели убежище при своите роднини скитите. С помощта на същите тези скити траките успяват да извоюват своята независимост през VII-ми век. Това става защото всички сродни племена се спояват в един здрав, братски съюз и по този начин създават държава способна да се противопостави успешно дори на силен и добре организиран противник каквато е била Източната Римска Империя.

  Прабългари е имало, според Източна Римска империя, която е единственият свидетел на някаква новооткрита държава на варвари. Тези слова преведени на етиопски от гръцки са обявени за официална българска история.

 Един основен въпрос към историците остава загадка и до днес за автора-  на кого хрумва блестящата идея да преразкаже подобни лаконични словоизлияния на единици хронисти в учебник?

Двама летописци от ІХ в. Теофан и Никифор, твърдят че е достигнало до нас сведение от неизвестен извор, където е разказана легендата за петте сина на Кубрат. Информация за такива събития е предоставена и от Йоан, който е християнски епископ в гр. Никиу в Египет.

В своя хроника от VІІІ в. Пише на на гръцки, но по-късно тя явно е преведена на арабски, откъдето още по-късно е преведена на етиопски. Запазена е само на етиопски език. Хрониката започва от Адам и завършва с времето на превземането на Египет от арабите при император Ираклий до 641г. Очевидно никиуският епископ е бил монотелит, понеже обвинява халкедонското вероизповедание като причина за арабското нашествие.

 В хрониката на Йоан Никиуски, са дадени сведения за Кубрат, които допълват образа му от хрониката на Теофан и Бревиария на Никифор от ІХ век. Именно епископ Йоан дава сведенията, че в младостта си Кубрат е бил кръстен в християнската вяра и отрасъл в обкръжението на Ираклий. 

  Важен момент от историята отбелязан в учебната официална историческа хронология през 855 г.са отношенията на България с Византия, които се влошават, а през 856 г. император Михаил ІІІ (842-867) предприема военни действия срещу България, която губи за пореден път. България сключва съюз с Немското кралство с обещание да приеме християнството от Рим, а Византия се съюзява с Великоморавия и поставя на България също условие за християнството.България загубва и тази война на коалициите и през ес 863 г. е сключен „дълбок мир”. Основно условие на този договор е Борис да приеме християнството от Византия.

  В началото на 864 г. в България идва духовна мисия начело с епископ, която се заема с покръстването на народа. От съображение за сигурност хан Борис І е покръстен тайно нощем, като приема духовното име на императора Михаил ІІІ. Борис-Михаил приема и славянската титла „Велик княз”. Част от българските боили се противопоставят и запазват езичеството, но това предизвиква решителни действия от страна на княз Борис за утвърждаване на християнството и сплотяване на славяни и прабългари в един християнски народ. Чрез приемането на християнството България утвърждава своето място като суверенна държава в европейския свят. Фактите около тази история за обединение и суверенност разкриват кървави войни, бунтове, пряко подчинение на църквата като хегемон и принудителна подмяна на културата, обичаите и свободата на народа. Историците го наричат „стратегически цели на управление”.

Реймски, съвременник на събитието, пише: „...Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...". В писания през X век „Продължител на Теофан" се открива текста: „...Когато станало известно, че се покръстил, той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание..."

  Според учебниците, не за първи път предаваме вярата си, от Кубрат до падането под османско иго, за да оцелеем като единна нация днес, в миналото се е наложило да забравим и да предадем своите идоли на нашите господари, притежаващи цялата власт в държавата. Няма нужда от уточняване на тъжни факти, ще възкликне патриотът! Историята, за разлика по Библията, трябва да се тълкува и доказва от обективни професионалисти, ще опонира авторът на алтернативната история и археология! 
    След християнизацията следва възход за българското национално развитие.

  Периода на Златния век на българската култура като термин е въведен от Спиридон Палаузов в средата на 19 век, защото според историците процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Този възход засяга периода от края на 9 век до края на 10 век, в който историците наблюдават културен разцвет на българската държава, най вече при управлението на цар Симеон Велики. Получил високо образование във византийската столица, в небезизвестната Магнаурска школа, и още като младеж той силно впечатлил съвременниците си, които започнали да го наричат „полугрък“ (на гръцки „хемиаргос“), заради безспорната му начетеност. По време на учението си в Магнаурската школа Симеон се залюбил с византийската принцеса. Мислел да се ожени за нея, но баща му поверил престола на другия син, Владимир. Симеон преценил, че това го лишава от възможността да поиска ръката на любимата си и се оженил за дъщерята на куманския цар, който по това време дошъл при Борис по държавни дела. След като седнал на българския трон, цар Симеон не изоставил интересите си и освен като покровител на културата се проявил и като творец. Отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и в държавното управление. Столицата Преслав е построена по византийски образец с цел да съперничи на Константинопол. Там са Златната църква и Тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си.   По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата към нейното име била поставена представката „велики“. Дори в една хроника от 11 век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. От този брак Симеон имал двама сина - Иван /Рилски/ и Михаил. Но когато по-късно Борис І сваля от престола Владимир и възкачва на него Симеон, преградите между него и византийската принцеса вече отпадат и скоро тя му става жена. От този втори брак се раждат още двама сина - Боян/Мага/ и Петър.

„Преди хиляда години богомилите внасят своя дял в световната съкровищница. Постиженията им в духовната и социалната сфера представляват най-величественият паметник на техния живот, венец на усилията им. Те са безценно наследство за нас, защото освен всичко друго ни завещават любов към мъдростта и истината. На богомилството са посветени голям брой творби и специални проучвания от средните векове до наши дни.” – „Документална хроника” Иван Кирилов

Послание на богомилите се разкрива в „Второто послание на апостол Петър“ - техния седморен път на посвещение: 

„ПОЛОЖЕТЕ ВСЯКО СТАРАНИЕ И ПРИБАВЕТЕ НА ВЯРАТА СИ ДОБРОДЕТЕЛ,

НА ДОБРОДЕТЕЛТА СИ - ПОЗНАНИЕ, 

НА ПОЗНАНИЕТО СИ - СЕБЕВЛАДЕЕНЕ, 

НА СЕБЕВЛАДЕЕНЕТО СИ - ПОСТОЯНСТВО, 

НА ПОСТОЯНСТВОТО СИ - БЛАЖЕНСТВО, 

НА БЛАЖЕНСТВОТО СИ - БРАТОЛЮБИЕ, 

НА БРАТОЛЮБИЕТО СИ - ЛЮБОВ“.

 Дамян Попхристов За богомилите "От уста на ухо"

       В официалната литература, историците заявяват, че появата на богомилството в България става през 10 век от личност с название поп Богомил, като се позовават на два основни източника. Първият е „Беседа против богомилството на презвитер Козма”.Вторият е писмо до цар Петър на Константинополския патриарх Теофилакт, който описва ереста като манихейство, смесено с павликянство. Но в публикуваното писмо не се споменава такава личност:

    „Оня, който казва и вярва, че има две начала, добро и зло, и че един е творецът на светлината, а друг на нощта, един е на човеците, а друг е на ангелите и на другите живи същества, да бъде проклет.... Водачите и учителите на тая старовремска и новоявила се ерес, да бъдат проклети. Египтянинът Скитиан, родителят на тия бледословия, който не се устрашил вседързновено да нарече сам себе си бог отец, и ученикът му Теревинтий, той е и Буда, и той, бидейки син на погибелта, не се ужасил да назове себе си син божий, и Курвик, той е и Манес, който и сам престъпник побеснял против името на утешителя и Светия дух — тия трима врагове и противници на св. Троица, които си присвоявали божеска слава, и дванадесетте ученици на Манес и техните учения, да бъдат проклети. Павел и Иван, безсрамни деца на безнравствената Калиника, от които биде наречено учредяването (τо σύνταγμα) на отстъпничеството, и арменецът Константин, манаилитец, той е и Лъжесилван, и Симеон, той е и Тит, да бъдат проклети. Друг арменец Павел, Теодор и Генесий, неговите всеотвратителни деца, Йосиф, той е и Епафродит, Захарий и нечистият Баан, да бъдат проклети. Сергий, той е и син на Дрюин, той е и Тихик проклети, който, въодушевявай от лукавия, горделиво заявил, че той е пак друг утешител и свети дух, той и съчиненията му, и цялата останала верига на тяхната симмория да бъдат предадени на вечно проклятие заедно с всички съобщници и с ония, които съзнателно са ги приемали било в собствената си къща, било на полето, задето и сами се опитали да свалят нашия бог, дори (го) свалили, доколкото това от тях (зависело), от собственото му творение и владичество, като ги нахвърлили (възложили) върху техния съотстъпник, лукавия демон. Ония, които, о най-добри и най-състрадателни човеко, всичко това и лица, и догмати, и съчинения, прокълняват пред църквата, нека бъдат удостоявани по гореказания ред със заслужения прием, а ония, които не се убеждават и сами според разума на вашето благочестие, нека бъдат подхвърлени или на църковното наричане на проклятието — защото човека еретик, казва апостолът, след първо и второ настояване избягвай, като знаеш, че такъв се е отклонил и греши, бидейки самоосъден (Тит, III, 10—11), или пък на съдебното (изричане) на гражданското наказание. Но все пак трябва всякак да се грижите все още и още (да въздействувате), от една страна, със заплаха и с някои по-сурови доводи, а, от друга, с постоянни поучения и увещания и не се съвсем отчайвате в тяхното спасение.”

      В същия библейски цитат на Тит се споменава: „...никого да не хулят, да бъдат не свадливи, а тихи, и да показват всяка кротост към всички човеци...” Според Козма езическите вярвания са едно изключение.

     В „Беседа против богомилството на презвитер Козма”. Козма се обявява за защитник на християнството и се опълчва срещу народа и най-вече срещу игрите и песните, като ги обявява за „бесовски”. В беседата въпросният „поп Богомил” се споменава един път, така започва излиянието:

        „Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил - по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя. Лъжеучението му ще изложим по-нататък...”

     Божидар Димитров „Дванадесет мита в българската история“

    Информацията на Димитров, заедно с цялата официално публикувана история в учебниците, звучи целенасочена и обобщаваща, но същевременно е фактически недоказуема,  научно неиздържана и аналитично повърхностна. Официалната наука в световен план се е прочула с налаганетои на лъжовни подхвърляния, относно болезнени събития на Балканския полуостров и у нас, не за първи път. Авторът се пита от годините в основнообразователното училище, дали изобщо знаем нещо за себе си и своите корени? 

Няма какво повече да бъде казано по въпроса, този фарс ли се приема за истината, която наричаме наше наследство? 

    Как лъжовните проповеди на един неверник прерастват в материал за цяла беседа, посветена на вредите на богомилството върху вярата в Бог „...като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите; мислят, че са омразни на Бога, които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар.”?

    Кога е успял да съчини доктрина и едновременно с това да я проповядва из Европа? Нима няколко безобидни, незначителни и разпръснати последователи, са причината да бъде изпратен първия кръстоносен поход у нас, организацията на два вселенски събора, вселенско публично анатемосване и многократно хулене на площадите относно ереста от поне двама католически папи?

     Заради един поп Богомил?  

    Алтернативната история се основава на факти, като писмени доказателства, съхранявани в различни руски и американски частни колекции, библиотеките на Ватикана и Малта и други. Книгите се съхраняват под охрана с ограничен достъп. Заслугите за предоставените преводи са на съвременни изследователи, като Николай Райнов, Боян Боев, Влад Пашов, БАН и много други участници. Тази наша история разкрива в детайли личностите прославили Богомилството като „Великата ерес“. За кратък период по времето на Людмила Живкова, екипът и има възможност да изследва детайлно богомилското учение. Оказва се, че все още има тайни братства, които защитават и съхраняват писмените доказателства за създателите, доктрината и жестокият удар на Ватикана срещу красивата идея.

 Начало на движението дава Боян Мага, наричан Боян Магесник, Баян, Боян Мага, известен и с християнското си име Венеамин, е багренороден син на цар Симеон Велики от втория му брак със сестрата на Георги Сурсувул.Боян е брат на цар Петър и на св. Иван Рилски. Той притежавал царската кръвна дядо си Борис I и прадядо си Омуртаг. Той се смята за откривателя на богомилството. “Боенец" буйно, несключено хоро, което се играе през велики пости в Североизточна България, се свързва с името на Боян Мага. Част от пролетния фолклорен цикъл е празникът „Буенец“ (буенец, боеница, боеника данец, буенак) при деня на Свети Княз Боян Български, който е историческа личност, екзекутиран за противопоставяне на официалната тогава държавна религия, брат на пра-пра-пра дядото на княз Боян-Венеамин. За него свидетелства кремонският епископ Лиудпранд през 949 г. посланик на немския император Отон I в Цариград: 

    „Той (Симеон) имал два[ма] сина; единият се наричал Баян, а другият, който и до ден-днешен още живее и здраво управлява българите, Петър. Баян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш. ...бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование“

      Византийски хронисти също го споменават и пишат, че той приемал формата на различни животни – вълк и орел.

       В „История на Полша“ Ян Длугош в 15 век споменава: „двама бълг(арски) военачалници – "Петър и Боян, започнали война срещу гърците и като спечелили няколко победи, дотолкова притеснили Kонст(антиновата) държава, че нейната сила за дълго била разстроена и намалена“.
     Лиутпранд казва: „... Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и очарование". Според друга версия той казва: „Боян дотолкова е изучил магията, че внезапно би могъл да се превърне от човек в каквото животно пожелае." Това показва, че Боян е познавал законите на Магията и си е служил с тях.


      Юрий Венелин в своята книга Критически изследвания за историята на българите от 1849 г. пише следното: „Боян пък, най-малкият от тях /синовете на Симеона/, предпочел живота на частен човек.... в крайна сметка може да се мисли, че той е бил наричан вълшебник само в метафоричен смисъл. Той е бил вещ, което значи предсказвач, магьосник, вълшебник, което именно се приписва на Бояна, което показва, че той е владеел мощното изкуство на Цирцея."

      За Презвитер Козма богомилите са бесовски, разбира се, и песните на един поет, който не се занимава в тях с молитви към Бога и с пости за укротяване на тялото, нито да се споменава достойно, па бил той и царски брат. Затова творчеството на Бояна го изключва и от уважението на религиозните писатели, а царското му потекло е завардило вероятно името му да не бъде у тях укорно записано за близките съвременници, па и за цялото потомство нататък." /печатано в Български преглед 1894 г. кнг. 11/1 2 стр. 248-251/.

    В нашата художествена литература много писатели са се занимавали в личността на Бояна. Те могат да се разделят на църковно-християнски и антибогомилски, пробогомилски и други. Първият тип автори, между които спадат Велдман, Войников, Михайловски и отчасти Петър Карапетров виждат в Бояна магьосника-отцепник от православната църква и по един или по друг начин си отмъщават, като деморализират и принизяват личността му.

   Васил Пундев е написал обширна историко-литературна студия за Боян Магесника през 1923 г. Той пише следното: „В нашето минало няма по-загадъчна личност от тази на Боян Магесника. Споменът за него е някаква скъпа национална тайна и гордост. Образът му през далечината на десет века излъчва обилни внушения, в неопределеността на които е непоколебим у нас един почти мистичен респект. В тях трепти смътно досещане за непостижима в своята забуленост загадка. Тя ни тревожи, за да тревожим и ние духа на Симеоновия син, търсейки сигурни исторически свидетелства за него. Легендата, поетическата и научната мисъл се спират пред неговия образ, отгатвайки възможните му черти с предчувствието, че те ще се обединят някога в истински портрет на един изключителен българин, който имал голямо значение за нашия духовен живот.

    Д-р Найден Шейтанов в статията си Хилядогодишнината на Боян Магесника, печатана в списание Златорог, год. 4, кн. 4, от 1923 година пише: „Десети век е за нашата Родина вече златен век на държавна мощ и култура. Тогава владееше книголюбеца цар Симеон и свещенодействаше Боян Магесникът, тъждествен, както изглежда, с поп Богомил и Йеремия. „Преди хиляда години значи, Боян Магесникът донесе от Сион скрижалите на българската Веда и цели десет века съпътства като бледен месец благословената ни, но отрудена земя. Боян Магесника — систематизатор на Богомилството като вяра и мироглед — направи от България нов Ерусалим за Европа. Историческа истина е, че Българската ерес се разпространи навсякъде, и в Босна, в Северна Италия, Южна Франция, особено в Прованс, а от тези страни и направо от България обхваща Чехия, Германия, Полша и Русия. Богомилството, като систематизирано езичество в разни форми, образува в противовес на официалното християнство плодородната почва на европейския паганизъм, на който поникват всички национални литератури, начело с провансалската и възраснаха мъже като Хус, Лютер, Коперник, Коменски, Бруно, Лок, Русо и най-съществените носители на романтизма."

     Цветан Минков разглежда сравнително правдоподобно образа на Боян Магесника в едноименния си роман, като го свързва с Богомилството и го въздига до съвършен богомилски водач. Между другото той го свързва с Индия, откъдето смята, че князът носи магическите си способности. Петър Карапетров е писал роман Боян Магът, в който го свързва с неговия чичо Гавраил, който го запознава с тайното учение на старите български жреци, останало записано на дървени плочи. Мъдростта, до която се докосва Боян, била подълбока и от Сократовата, и от Платоновата. Кирил Христов също е писал за Боян Магесника. Той го представя като личност, която се е вмесвала активно в политическите борби и го представя груб и жесток. Представя го като човек със силна воля и голямо влияние всред народа. Раковски също се е занимавал с въпроса за Бояна. 

   „За повечето хора водачът на богомилите е поп Богомил / наричан от богомилите Йеремия /, но според много източници, като Николай Райнов, Боян Боев, Влад Пашов и др., начало на движението е Боян Мага – княз Бенеамин, който е син на цар Симеон и брат на цар Петър. А Йеремия – Богомил е негов помощник."

    Истинската дата на основаването на богомилското общество трябва да се търси през 928 година, когато патриарх Стефан отстъпва на Боян манастира „Св. Параскева".  Царският син на Симеон Велики е истинският създател на новото учение, богомилството. Той  следвал школите в Багдад и Цариград, изучавал окултни науки във Вавилон и Египет и понеже имал благороден и остър ум, изучил всички философски учения, усвоил много тайни и лечителски методи. Огромните му познания и личният му опит като представител на висшите кръгове му позволили да осъзнае колко бързо истинското Христово Учение било изкривено и приспособено към нуждите на управници и духовници, а самият Христос от вестител на Любовта и свободната човешка воля бил превърнат в средство за сплашване и подтискане, за опазване властта на владетелите и техните първи помощници - духовенството. Когато се върнал в България, Боян излекувал от тежка болест дъщерята на поп Богомил, а той в знак на признателност и преклонение започнал да проповядва идеите му сред народа. Животът на княз Боян Магьосника е обвит с много романтични и окултни легенди още от Средновековието – от отхвърлената любов, докато е следвал в Константинолол, на императорската дъщеря Мария, която после става българска царица, оженена за брат му Цар Петър, до основаването на богомилството на тайна сбирка на 13 април 928 г. в подземието на поверения му манастир „Света Параскева“ до Преслав събрал още 11 апостоли, включително епископ Богомил, сина му поп Йеремия, българският патриарх Стефан Венецианец, , и двама мистици, дошли от Сирия. В този манастир Боян, на 12 април 928 г. среща презвитер Богомил, извикан чрез патриарх Стефан и го призовава за работник на делото, на която покана той се отзовава с готовност, както на времето братята Заведееви Йоан и Яков се отзоваха на поканата на Христа. Боян му обяснява учението и неговата мисия и му съобщава, че двама сирийци на другата вечер ще присъст- ват там. На 13 април двамата непознати се явяват в подземната зала на манастира и там намират Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавраил Лесновски, Ни- кита Странник, Хамерон Дубровнишки /Камерун Добров- ницки/, Михаил Унгарец, Петър Осоговец, Теодор Преслав- ски и Светомир Македонец — всичко са дванадесет. Двамата непознати приемат клетвата-обещание на дванадесетте и дават на Бояна онези двадесет и две таблици. После сирийците благославят присъстващите и си отиват. Това е тяхното последно идване в България.   Знанията на младия Бенеамин наистина са впечатляващи и това се вижда още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява световните  научени богатства. Но свръх човешките му способности будят едновременно страх и неразбиране у един от учителите му в Константинопол – философа и литератор Николай Мистик, един от главните възпитатели в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята.  Николай Райнов получава достъп до строго пазеното хранилище в подземията на библиотеката в Малта, подслоняващо и до ден днешен оригинални богомилски книги  и произведения. Именно оттам той черпи информацията за движението.  Архиепископ Боян се явява един от най – влиятелните и значителни фигури за българската и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното на богомилството и неговите креации / катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя и т.н. / за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието.   В основата на богомилството стои познаването на природните сили, законите, които ги движат, както и тяхното приложение в помощ на хората. Именно такъв учен и посветен в тези тайни е бил Боян Магесника.   Богомилите стават все повече, дори и половината църковни служители.   Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян с чин архиепископ на движението. За сърдечният прием от народа е допринесъл факта, че те усърдно са помагали на хората.   Разбира се, това влияние никак не се харесвало на домогналата се до власт провизантийска църква, отдадена на разкош и разгулен живот. Около цар Петър са се навъртали най – вече двама от църковниците – презвитер Козма и патриарх Даниал, които са обединени от омразата си към богомилите. Но честите разговори на царя и двамата черноризци имали и друг ефект – Петър съвсем намразил престола и обикнал расото. По цели нощи мечтаел за отшелнически живот. Като крачка към „светостта”, той предлага на Боян да стане цар на България. Той решително и с раздразнение отказва. А царуването на Петър е пагубно – народа изнемощява от тежките данъци за държава и църква.   Налага се дори Боян да поведе войската, след като мекушавият му брат се огъва и отказва да тръгне с начело на бранниците. Ирония на съдбата или дълг, който трябва да се изпълни : вегетарианец, който не би посегнал и на агне – тръгва на война.   Когато Бенеамин е на едно от дългите си пътувания по богомилските центрове, бързо са заловени и затворени много богомили, хванати са и повече от водачите. Мъчения, изтезания и смърт изпълват мрачните подземия и студените тъмници. Мнозина вече са мъртви, преди Боян да успее да се върне.   Годината е 933-а. Седемнадесет от най – видните водачи са умъртвени в студените тъмници на Преслав, подложени на неописуеми мъчения – избождане на очи, горене с нажежени щипци, мрежа от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждане на нокти с клещи… Списъкът е дълъг и ужасяващ. Накрая е заловен и Богомил. Завърнал се от дългата обиколка, Боян нахлува в двореца и заповядва Йеремия-Богомил да бъде незабавно освободен. Надарен ясновидец, Боян е знаел съдбата си,  както и тази на неговите духовни братя, и неведнъж е говорил пред богомилите за това, което ги очаква.   Неизбежното се случва в една бурна февруарска нощ през 970 г. във Византия. Въпреки че изпратените в покоите на императора двама монаси отказват да го убият, земният път на Боян Мага е прекъснат с копринено въже на наемник – нубиец.  

    Историческите данни сочат, че дуалистичната неоманихейска вяра прониква в ранното средновековие в Западна Европа: във Франция, след 1000 г. в Шампан, през 1144-1145 г. в Лиеж, през 1147г. в Орлеан и Дордония; в Италия през 1028 г. – в Пиемонт и Астия; в Германия – в Кьолн, през 1143; в Англия – през 1162 г. През 1167 г. в манастира св. Филикс дьо Кармен край Тулуза се провежда събор с участие на френски и италиански епископи и привърженици на тази вяра. От Константинопол пристига богомилският “папа” – българинът Никита. Той бил добре запознат със състоянието на богомилските църкви по това време, като наред с Българската, Драговишката, Мелнишката, Далматинската споменал и седем богомилски общини в Мала Азия. Дискутирали се основни теологични въпроси на богомилското учение. Върховният богомилски йерарх отстоявал позициите на твърдите привърженици на учението, което било възприето от участниците в събора. Първият официален поход на император Алексей Комнин е предизвикан от религиозни и икономически причини и е документиран от враговете на „Великата ерес“, преди същинското заличаване на факти. За разлика от други църковни събори, предшественици, този завършва с жестоки екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение..Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. 

От кладата в Цариград (1111) пронизват съзнанието думите на богомилския водач Василий Врач, претворени с перото на поета (Г. Събев):

                 “Служете, мои братя, на тоз Идеал по-велик от него жив не е видял!

                    Тялото умира, че то е конечно Истината само ще живее вечно...”

  През 1146г. те са анатемосани и християнското духовенство започва да разпространява клевети за Великата ерес из цяла Европа. Първият официален поход на император Алексей Комнин е документиран от враговете на „Великата ерес“, преди същинското заличаване на факти. За разлика от други църковни събори, предшественици, този завършва с жестоки екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение..Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. Първият официален поход е предизвикан от религиозни и икономически причини по времето на император Алексей Комнин. За разлика от други църковни събори, предшествали споменавания, този завършва с екзекуции. Осъден на смърт и изгорен на клада е лечителя Василий Врач, който излага подробно пред владетеля съдържанието на еретическото учение.Един век по-късно в България също се организира събор срещу богомилите. С новите органи на инквизицията в Рим и със списък на забранените книги Ватиканът създал ефикасна надзорна йерархия, за да е сигурен, че клирът и поклонниците спазват новите правила на вярата така, както се очаква от тях. Впоследствие църквата потискала и много нови научни открития, защото смятала, че те могат да разклатят вярата в Бога.

  През 1167г.е свикан събор срещу българската ерес, 1169г. и 1157г.са свикани военни походи, а през 1170г. клеветите и анатемосването става практика и на католическата църква.  През 1185г. отново следва военен поход срещу богомилите. През 1179 г. Латеранският събор анатемосва всички Катари, Патарени и др. български еретици и подготвя кладите. Папа Инокентий ІІІ води жестока борба срещу тях и след 1208 г. прави първият в Европа холокост. Неговите армии атакуват мирните катари в Лангедок, Ю. Франция, с настървение, сравнимо единствено с бесът на нацистите през ІІ Световна война. Тулузкото графство, тогава Прованс, е унищожено с нечовешка жестокост. Тогава се дава заповедта: „Да се избиват всички, а Бог ще познае своите!” 300 000 въоръжени мъже избиват десетки хиляди хора, несъгласни с модела на папската машина.  През 1190г. Назарий - епископ на Конкорецо, ръкоположен в Ecclesia Bulgariae, пренася на запад богомилския трактат „Тайна книга” (Liber Secretum). Всепризнато е значителното влияние на този труд върху доктрините на италианските умерени дуалисти и на някои общности в Лангедок.

  На 11 февруари 1211 година, цар Борил свиква в Търново събор срещу богомилите. По нареждане на българския владетел, решенията на събора са записани в т. нар. Борилов синодик. В него са осъдени богомилските водачи и тяхното учение е анатемосано. Днес „Бориловият синодик“ е един от основите исторически извори за българското Средновековие, тъй като в него са събрани изключително интересни и любопитни сведения за живота и тайнствата на богомилите. Тогава са отправени анатеми, като една от тях гласи: "На онези, които се отдават на някакво влъхуване или обайване или чародеяние или прорицателство, анатема трижди!".   През 1218 г. Папа Хонорий III продължил кръстоносния поход срещу албигойците. Той проявява изключителна активност  по отношение на пряката борба срещу еретиците по линията на кръстоносните походи. проблемът с които в Южна Франция е решен окончателно през 1220 г. По инициатива на Хонорий III се водят усилени борби за изкореняване на ересите в Унгария, Испания, Гърция, Бохемия и Скандинавия. Папа Хонорий III проявява изключително упорита борба и против патарените и богомилите в Сърбия, Босна и дори в България, като изпраща домоиниканци и францисканци за подтискане на еретиците и организиране на кръстоносни походи срещу тях.   През 1226г. в трактат, приписван на инквизитора Анселм Александрийски (Tractatus de hereticis,) се подчертава ролята на  българската богомилска църква в Константинопол (наричана Романска църква), за разпространението на ереста на запад, довело до основаването на първата катарска община. След Първия кръстоносен поход, някои френски кръстоносци също приемат богомилството и основават в Константинопол своя латинска еретическа църква. Изрично се изтъква, че те били :  „отклонени от правата вяра от българи… из цяла Франция сега тези хора са наречени български еретици.”

    През 1229г. е обявена е свещенна война срещу всички свободни учения като жертвите според Ватикана са над 18 000души като по неофициални данни са двойно повече.    През 1240г. В „Книга за двете начала”, написана от Джовани ди Луджо от Бергамо, епископ на катарската църква в Дисенцано , макар да са недвусмислени силните влияния на „Тайна книга” на богомилите, надделява схващането за изначалната обособеност на двете първопричини.

  От историята знаем, че падането на крепостта Монтесгур във Франция през 1244 г. е озарено от зловещия огън на клада, на която са изгорени 200 еретици. След разгрома на френските албигойци и катари много от техните последователи напускат Франция и се установяват в Италия – в градовете Павия, Милано, Монтоя, Кремона, а също така и в Англия. За разпространение на учението и пренасяне на свещените богомилски книги в страните от Западна Европа определена роля играят и кръстоносците. След превземането на Константинопол в резултат на Четвъртия кръстоносен поход те установяват Латинската империя (1204-1261), като кръстоносците живеят продължително и по българските земи. Ролята на кръстоносните походи за разпространение на богомилското учение в западноевропейските страни е обект на специално изследване.  Западна Европа е сполетяна от кръвопролитна офанзива срещу албигойците – френски вариант на богомилството, продължила две десетилетия. Освен военните операции, в Рим възниква и специална институция за борба с еретиците, която прераства в покритата с печална слава инквизиция. Радетелите на тезата, че богомилството е дало свой принос в европейската история, могат да съпоставят резултатите от зловещите процеси с делото на светите братя Кирил и Методий, три века по-рано, и да преценят обществената полза на всяко от двете събития.

    През 1350г. св. Теодосий Търновски свиква събор. Обвиняеми са трима водачи за разпространяването на ереста, аскетизъм и сексуални изстъпления. Сведенията за този събор са запазени в Житие на изтъкнатия покровител на исихазма в България св. Теодосий Търновски.

   През 1360г. е свикан нов събор, който прогонва непокаялите се богомили от Българското царство. След този период римокатолическите епископи и теолози ясно определили в какво точно да вярва и как да се държи всеки един член на църквата. На един всеобщ католически църковен събор (1545–1563) в малкото градче Триен в южните Алпи били приети редица декрети, които съществено допринесли за обновяване на католицизма. 

    Изминават  години от провеждането на първия събор против богомилите в Константинопол и от подобно събитие в Търнов. Бавно угасва спомена за първото убито дете в покрайнините на Странджа. 

  Слава Севрюкова е пророк, който вижда и осъзнава последиците от гоненията срещу богомилите.   В „Зеницата към Вселената“ се цитират думите и:

  „България се срива под турско робство, поради натрупаната с векове карма от безмилостните гонения срещу богомилите...Разпънати на кръст между Изтока и Запада, между Севера и Юга, пред нас се откроява един единствен избор – Духовността. Към него нито Западът, нито Изтокът ще ни спрат, защото свише сме предопределени да обогатим света. А и в миналото сме го правили. Рано или късно предстои обединение на славянството. То ще предостави на Човечеството велики завоевания. България ще е резерват на Духовност. Нашият народ ще реализира докрай благородна месиянска роля към славяните. Не бойте се, най-тъмно е преди зазоряване. Тежката мрачна българска карма, побеляла от очакване, вече е на привършване.“

  Да направим сравнение между мюсюлманите и католиците, по отношение на отдаденост на своята вяра.  Само при турското нашествие на Балканите са унищожени над 6000 ръкописни книги, според някои – 12 000. Все още си спомням темата в учебника за турците, които посичали, след като са отправяли предложение за смяна на вярата. Човекът е  имал избор, измяна на християнството или смърт. При инквизицията всеки еретик е изтезаван, разпитван, измъчван, съден, публично унизен, и изгорен жив. Категорично е, никой богомил не би избрал живота пред свещенното дело. За Ватиката учението било сериозна заплаха. Несметните им богатства не успяли да купят контрол върху разума на тълпите. Хиляди човешки същества са издъхнали в адски мъки, поради разнообразни причини, като това, че Земята е кръгла, за това, че жена е красива, затова, че не е марионетка на папо- цезаризма или аскетизъм. Богомилите с гордост са скачали сами в огъня, защото следвали висшата си цел. Пред несправедливостта на дяволския свят, в който са живели, с радост са посрещали смъртта, защото напускат Ада,  с чиста съвест и свободна воля. Това били техните вярвания да отричат всичко материално, за разлика от пресветата Инквизия.
                                   "По-добре турска чалма, отколкото папска тиара."

                                                              Лука Нотарас